— От черква ли излазяш, Колчо?
— От черква.
— Видя ли там Огнянова? — питаше докторът нетърпеливо.
— Очилата ми от Америка не са дошли още, та го не видях. Но знам, че е там, в трона, до Франгова.
Докторът му каза сериозно:
— Колчо, остави шегите. Огнянова гони полицията и заптиетата го дебнат на черковните врата. Той не знае нищо. Той е съвсем изгубен, ако му се не обади.
— Аз отивам!
— Моля ти се, бай Колчо! — обади се Рада, която надеждата посъживи.
— Аз сам бих отишъл, но и мене дири полицията. В тебе няма да се взрат, иди — каза докторът.
— Аз за Огнянова моя живот нещастни давам, ако го поискат. Какво да кажа? — питаше слепият с живо участие.
— Кажи му само тия думи: „Всичко е открито; заптиета пазят на вратите на черквата, спасявай се, както можеш!“ — После прибави мрачно: — Ако не са му вече пратили някого да го изтеглят с измама из черквата.
Колчо разбра важността на всеки миг сега и излезе бързо.
XXV. Мисията става мъчна
Колчо заслазя òпипом, като чукаше с тоягата си по стъпалата на стълбата. Но кога се намери на двора, той заскори с голяма увереност и влезе в нартиката. Там се спря и затършува кърпата си из всичките джебове, каквото да се замае и чуе думите на Шериф ага, който правеше разпореждане.
— Хасан ага — казваше той ниско, — иди да заръчаш на другите да си отварят очите. Ако се опре, да стрелят, без да ме питат.
— Ненко, иди, байовото, по-скоро, та извикай Графа, даскала Огнянова… Кажи му, че го вика един човек — казваше пък Филчо пандуринът на някое момче, както разбра по гласовете Колчо.
Тогава той се уплаши да го не преварят, откри тежката завеса на главните врата и влезе. Черквата беше пълна с народ. Хаджи Атанасий допяваше последньото херувико и отпуск приближаваше. Тълпата беше извънредно гъста, защото тоя ден имаше твърде много причастници и няколко панихиди, и натискът беше голям. Пътят прочее изсред храма беше заприщен. Слепецът затъна като в някой непроницаем лес, тъмен като нощ, която беше вечна за Колча. Инстинктът го водеше право; но как да пробие тая стена от притиснати ръце, хълбоци, гърди, плещи и крака? Какъвто беше дребничък и немощен, не беше мислимо да си пробие път до трона на Огнянова, пред самия олтар. Това беше работа, и то мъчна за един Голиат! До едно място пъпла, па спря заморено. Бутна тук, бутна там — в нощта — напразно: стената стана непоколебима. Мнозина даже сърдито му изгълчаха да се не тика напред, че ще го задушат или смажат. Няколко железни лакти притиснаха слабите му ребра да ги строшат. Той се задъхваше. Подир две минути идеше „Со страхомъ божiимъ и верою приступите!“ Потокът щеше да рукне назад и повлече и Колча в устрема си. И Огнянов тогава беше изгубен! А кой знае, може би в тоя същи миг момчето стигаше до Бойча през други път и той тръгваше, без да подозира примката. Може би то да заминеше край самия Колча, да се засегне до лакътя му и Колчо да го не усетеше. Ръката му инстинктивно пипаше наоколо, за да търси някое момче. Действително, той набара някаква снага, която позна, че принадлежи на невъзрастен човек, и на уплашения му ум се стори, че това е страшното момче, което отиваше да вика Огнянова. Той в изстъпление го стисна силно за ръката, като го теглеше зад себе си, па му викаше несъзнателно и бързо: „Ти ли си бе, момче? Как те викат бе, момче? Стой назад бе, момче!“ Но тозчас напорът на тълпата отзад ги раздели. Николчо беше в отчаяние. Бедната му благородна душа изпитваше страшни страдания. Той чувствуваше в ужас, че животът на Огнянова виси на косъм и тоя косъм е той — Колчо, — слаб, нищожен, изгубен, почти невидим в това море от хора. А херувикото вече идеше към края си. Тоя Хаджи Атанасий, друг път тъй проточен и бавен в пеенето си, сега му се виждаше ужасно бърз! Какво да стори? — В минути критически идат и крайни решения. Колчо се развика с отчаян глас:
— Отворете път, хора! Умирам! Умирам, издъхвам, майчице! — И заблъска гърбовете отпреде си. При тия викове всеки ударен отзаде се отместяше с голяма мъка, за да пропусне нещастния умирающ слепец: никой не искаше да му издъхне на гърба. По тоя начин Колчо полужив се се дотътрази до трона, дето беше Огнянов. Той го намери, без да пита някого, такава е чудната сила на инстинкта у лишените от зрение. Той улови с пълна самоувереност една пола и попита ниско:
— Вие ли сте, бай Бойчо?
— Какво е? — отговори Огнянов.
— Наведи се!
Огнянов си тури ухото на устата му.
Когато си дигна главата, той беше блед.
Една минута той мисли. Страшно напрегнатите жили на слепите му очи издаваха силна умствена работа.
Той се пак наведе и прошушна нещо на Колча.