Па слезе от трона, промъкна се напред и се изгуби из тълпата причастници, които чакаха пред олтара.
В тоя същи миг царските врата се разтвориха и поп Никодим, с причастие в ръце, възгласи: „Со страхомъ божiимъ!“ И черква пусна.
Навалицата, подобно на отприщен поток, устреми се назад към вратите. Подир половина час черквата се изпразни от последните бабички причастници.
Само в олтара остаяше литургяшът, да се разоблача от одеждите.
Тогава влязоха вътре заптиетата и пандурите. Онбашият беше разярен, защото Огнянов не излезе. Значи, в черквата се криеше. Заключиха вратите извътре и захванаха тършуването. Едни се качиха в женското отделение с решетките, други останаха долу, да дирят из троновете и ъглите, трети влязоха в олтара из бочните врата. Преобърнаха всичко, изгледаха всички кътове, които би послужили за убежище, дигаха се на амвона, местиха аналоите, гледаха под престола в олтара, в долапите със свещените предмети, в ковчезите с вети икони, във вглъбнатините на прозорците, но нийде нищо не намериха. Огнянов като че потъна в земята! Клисарят сам показваше всички подозрителни места, уверен, че не може да бъде скрит там Огнянов. По едно време и поп Никодим взе да търси, защуря се насам нататък с недоумение на лицето. Хвана да тършува даже между одеждите и между вещите и книгите на престола. Сам онбашият се почуди на такова усърдие на попа. Пандуринът Миал му забележи обаче, че не цял човек, а нито едно пиле не може да се укрие между тия неща.
— Как? Та аз друго търся! — отговори слисан попът.
— Какво?
— Кожуха ми няма, и калимявката, и сините очила в нея!
Бедният поп трепереше от студ вече.
— Ах, разбра се, Шериф ага! — извика бай Миал.
Шерифът дойде, облян в пот и запъхтян.
— Хърсъзинът си е хърсъзин! — прибави пандуринът със скрита радост. — Откраднал на дяда попа дрехите.
Шериф ага остана поразен.
— Как тъй, попе?
— Няма ми кожуха, ни калимявката, ни очилата, нийде ги няма! — каза попът въздивен.
— Оня ще ги е откраднал! — каза Шериф ага, с вид на човек, който прави голямо откритие.
— Дума ли иска? Графът трябва да се е облякъл в расото, да е наложил шапката и да е излязъл тъй променен, без да го познаем — поясни пандуринът.
— Така ще да е — потвърди попът, — додето се записвах с причастието, някой ги е взел.
— Право, аз видях на вратата един поп със сини очила — потвърди едно заптие.
— И ти го не хвана, будала? — изкряска началникът му.
— Отдека да се сетя? Ние извардяхме не поп, а човек — оправдаваше се заптието.
— А бе той ли бил бе, майки! — каза си зачудено бай Миал. — Затуй се бе увил и загърнал такъв, видях му само очилата. Баща му не можеше го позна.
Вратата се изтропа силно. Шериф ага заповяда да отворят.
Влезе Филчо пандуринът и капзамалът.
— Шериф ага! Графът е в примката! — извика Филчо.
— Скрил се в калугерския метох, видели го — допълни капзамалът.
— Скоро в метоха!
И всички се затекоха навън.
XXVI. Едно неприятно посещение
В няколко разкрача полицейските хора се намериха при метохските врата. Шериф ага остави там двама души с изтеглени саби и запънати револвери.
— Никого няма да пуснете, ни да влезе, ни да излезе! — заповяда той, а с останалите си хора се вмъкна в двора.
Втурването им произведе голямо смущение в метоха и разнесе страх и бъркотия из всичките килии. Наизскачаха калугериците, забягаха по чардаците; изскокнаха гостите им подир тях, дигна се вик, шум и неразбрана врява. Онбашият напразно махаше да се не плашат и викаше по турски нещо, което те не разбираха, а още по-малко чуваха. Между това заптиетата изловиха колкото попове видяха там и колкото души имаха очила, макар и не сини — и даже двама души, които носеха името Бочо — и ги затвориха в една стая. Между тях и Кандов, и Бързобегунек. Но тоз последният тозчас биде освободен с големи извинения от онбашият, като не рая, а поданик на австрийския император. Кандов протестираше из прозорците за това нагло посегателство въз свободата му и се ядосваше до бяс; другарите му стояха по-спокойни, защото знаеха каква е турската оправия.
— Ти през плет не си видял турци бе, Кандов! — казваше един поп.
— Но това е насилие, произвол, беззаконие! — викаше студентът.
— На такъв произвол и беззаконие се отговаря не с викове — разбира ли ти главата на Шериф ага? — а с това ей — казваше Бочо касапинът, като извади ножа си.
В бързотата си Шерифът се не сети да разузнае кой е видял Огнянова, че влиза в метоха, и в какви дрехи го е видял, а пристъпи тозчас към тършуване чардака, дето се бе качил бежанецът. На тоя чардак се намираше и килията на Хаджи Ровоама. Калугериците се поокопитиха от първото стресване, протестираха силно, обиждаха се, че ги подозират да крият в метоха човек, който е против царството. Най-много се възмущаваше Хаджи Ровоама от това недостойно подозрение, отвори страшни уста против онбашият — тя знаеше турски — и най-после го отпъди позорно. Но тършуването из останалите килии се продължи трескаво: под листо диреха Огнянова и най-после — трябваше да го напипат. Шериф ага беше турил всичкото си честолюбие в успеха на това бясно ровене на долапи, ковчези, килери, кътове скришни. Повечето народ очакваше със страх изкарването на клетия граф из някоя килия.