Един пукот от пушка стресна Огнянова.
Той се озърна. Балканските екове повториха гърмежа и замълчаха.
„Навярно ловци гърмят по дивеч“ — каза си той.
Огнянов се успокои, но не задълго. След един четвърт зададе се лай и недалеко. Лаят се последва от човешки глас. Огнянову неволно мина през ума хрътката на Емексизът, който беше от близкото село. Лаят като че му беше познат или тъй му се стори. Той се повтори наблизко и по-понятен, шубръките зашумяха, като че вятърът ги разклаща, и две хрътки се подадоха с муцуни, наведени до земята.
Огнянов отдъхна.
Тук нямаше хрътката на Емексиз Пехливана, която той беше дресирал и научил да се спуща въз человеци като въз дивеч. Това проклето животно, въпреки природата на хрътките, въобще тъпи и безобидни, беше твърде паметозлобиво, както видяхме това при манастира. То се яви като съюзник на Стефчова и приготви гибелта на Огнянова. Като го съгледаха, че се гуши в храсталака, хрътките дойдоха при него, подушиха го и се изгубиха нататък. Внезапно Огнянов чу, че се приближават човешки стъпки. Той фукна да бяга из гъстака, без да се обръща назад. Изгърмяха три пушки, той усети, че го ухапа нещо в кълката, и утрои силата на бега си. Гонеха ли го, какво ставаше назади — той не чувствуваше. Изпречи му се един речен дол, той се вмъкна между ниските лещаци, които задръстяха дола, и се въвря в гъсталака. Вероятно ловците го изгубиха. Доста време слухтя Огнянов, но нищо не чуваше. Тогава чак усети, че му дотопли нещо мокро на краката. „Ударен съм!“ — каза си уплашен, като видя обувката си напълнена с кръв. Той се изу и видя левия си крак облян в нея. Тя бликаше от две страни: куршумът беше само пронизал кълката и минал. Той откъсна парче от ризата си и запуши дупките. Бележката се усилваше, а нему предстоеше още дълъг и труден път. Кръвта, която изгуби, го разслаби силно, при това той не беше подкрепен с никаква храна днес. Скоро притъмня добре и той остави това място, което утре щеше да бъде нагазено от турски потери. Заедно с мрачината и нощният студ растеше. Първото турско село беше съвсем замъртвяло. Турските села запустяват и замязват на гробища, щом се смръкне. Само в една бакалница се чуваше глъчка. Но Огнянов не смя да похлопа, при всичко че бе премалял от глад. Той вървя два часа още, замина други села и най-после се бялна нещо пред него. Това беше Стрема. Той я прегази доста трудно и на другия бряг седна, защото водата изстуди крака му и раната го заболя силно. Позна, че кълката му бе поотекла, уплаши се да се не ускори възпалението и той да остане на пътя. Тогава стана, отряза суха тръстика край брега и смъкна панталона си да умие раната по начина, който знаеше от Хаджи Димитрово време. Той смукна вода в дългата цев, духна я в едната дупка от куршума и тя изтече из другата. Така направи няколко пъти. Като си превърза по такъв начин сам раната, Огнянов пак се запъти към Средня гора, на която беше в полите… Нощният мрак гъстееше… Огнянов гонеше Овчери, което не виждаше. Скоро той позна, че го изгуби: озова се в непознат гъстак. Той се спря замаян и се ослуша. Той беше вече в Средня гора. Човешки гласове глухо достигнаха до слуха му. Той съобрази, че в тоя полунощен час тук не може да има други човеци освен въглищари. Той си припомни сега и червеното пламъче, което отдалеко бе зърнал. Но какви ще бъдат те — българи или турци? Той беше се заблудил, помръзнал и обезсилен; ако бяха християни, имаше надежда да се смилят. Той се поизкачи малко и тогава видя пак огънчето най-близко. Той се запъти към него. През клоните ясно личаха човешките сенки, насядали край огъня, и той долови няколко български думи. Сега как да се покаже? Той беше окървавен! Появлението му можеше да пропъди тия българи или да има за него и по-лоши сетнини. Те бяха троица, от които единият лежеше завит, а другите двама гълчаха край тлеещото огнище. Отстрана един кон, покрит с чул, хрупаше сено. Огнянов наостри уши.
— Хвърли дърва още, не дрънкай… а аз да видя да туря още сенце на кобилата каза по-възрастният и стана.
— Та аз познавам тоя вериговчанин! Ненко, дядовът Иванов син! — каза си радостно Огнянов.
Веригово, село оттатък Средня гора, беше също познато Огнянову.
Ненко се приближи до коня и се наведе да тегли сухо сено из едно козено вретище. Тогава Огнянов се примъкна до него, между шубръките, и му каза:
— Добър ти вечер, бай Ненчо!
Ненчо се изправи стреснат.