— Кой си ти?
— Не позна ли ме, бай Ненчо? Слабата светлина от огъня огря лицето на Огнянова.
— Ти ли си бе, даскале? Ела, ела; наши хора са тука. Наш Цветан, бай Дойчин. Майки, та ти си лед, вкочанясал си се. — казваше селякът, като тръгна с Огнянова към огъня.
— Цветанчо, повече дърва тури, нека да стане голям огънят… Имаме да сушим и да стоплим един християнин… Познаваш ли го?
— Даскале! — извика радостно момъка. — Па оти си тъдява? — И той подложи малко суха вършина на Огнянова да седне.
— Да си жив и здрав, Цветанчо!
— Ударили го с куршум ония зверове — каза ядосано Ненко; — но слава богу, не лошо.
— Ба!
— Дядо Дойчине, ставай, гост имаме! — разбуди, или по-добре, сритà Ненчо спящия.
Скоро голям огън запламтя пред тях. Въглищарнте поглеждаха състрадателно на пребледнялото лице на Огнянова, който им разправяше накъсо случката си. Той скоро усети благотворното действие на огъня. Помръзналите му членове се затоплиха и раната не тъй силно го болеше. Дядо Дойчин извади из скъсаната си торба комат хляб и глава кромид и ги подаде на Бойча.
— Това имаме, с това те каним. За топло — дал господ, от царя сме по-богати. Заповядай, даскале.
Огнянов се почувствува още по-добре. Душата му се напълни с наслада, нова и голяма. Тоя хубав, златен, великодушен пламък, тая усойна гора наоколо му, тия лица почернели, груби, прости, дето светеше топъл приятелски поглед, и тия попукани черни работни ръце, които му подаваха сиромашкия залък на българското гостолюбие — всичко това му се показа неизразимо трогателно. Да не беше телесното страдание, Огнянов щеше да е възхитен и щеше да запее: „Горо ле, горо зелена“.
Къде зори вече Ненко, който водеше коня с Огнянова, почука на една вратня във Веригово. Кучетата в двора лавнаха и чичо Марин се показа сам. По необикновеното време, в което тропаха, той позна, че иде гост необикновен.
С първа дума се здрависаха, с втора се обясниха.
— Хай да ги порази господ с поганци недни! Хай кучета да ги ядат! Хай дяволи да им вземат душите! — казваше чичо Марин, като сваляше полека Огнянова, чиито бележки се бяха усилили от тръскането.
Въведоха го в една отстранена стая, дето и друг път бе нощувал Бойчо. Чичо Марин внимателно му прегледа раната и я превърза.
— Като на куче ще ти заздрави — забележи той.
Вече се разсъмваше хубаво.
XXVIII. Във Веригово
Огняновото лекуване отиваше успешно, макар и не тъй скоро, както предсказа чичо Марин. Гостолюбивата му челяд пригаждаше всякак на болния, за да намали мъкотията му. Сам чичо Марин му стана лекар — той отбираше нещо, — баба Мариница се беше възпретнала да покаже своето готварско изкуство. Отточиха бъчвите с бялото средногорско вино; всяка сутрина по едно пиле се тръшкаше обезглавено на двора — за да украси после трапезата на Огнянова, който ядеше сам, защото бяха коледни пости.
Обиколен с такова топло внимание и грижливост в тая българска къща, Огнянов прекара три недели, от ден на ден по-добре. Само го мъчеше нетърпение да узнае по-скоро какво ставаше в Бяла черква, с Рада, с приятелите му и с делото, от което го откъснаха злополучни обстоятелства. Той молеше чичо Марина да прати някого там да узнае, но чичо Марин се не съгласяваше.
— Не, аз никого не пращам, сам ще ида другата неделя, да си назема едно-друго за празника. Дотогава потърпи, синко… Ти си бъди само мирен, да оздравяш само по-скоро. Господ си има милост.
— Но до друга неделя аз сам ще мога да ида.
— Пущам ли те? То е моя работа. Аз ти съм докторът, от мене се пита то… — забележваше с чадолюбива строгост селякът.
— Барем да обадят на Рада, че съм жив.
— Даскалицата знае, че си жив, щом не си в турски ръце.
И Огнянов се покоряваше.
Неколцина верни селяни го навестяваха; те подир много молби бяха изпросили от Марина воля да влизат при болния. Жедни бяха душите им да чуят разпаленото слово на „даскала“ и всеки път излазяха от него с бодри лица и светнали погледи. Най-свободен достъп при Огнянова имаше поп Йосиф, председателят на комитета. Той още отсега бе избран за войвода и пряпореца криеше между свещените одежди в черквата. Доваждаше още дядо Мина, старият даскал. Огнянов беше уверен, че освен тях и чичовата Маринова челяд никой друг не знаеше в село тайната. Така го уверяваше и домовладиката. Между това той забелязваше учуден, че от ден на ден трапезата му ставаше по-богата: пържени пилета, яйца с масло, ориз с мляко, баница, даже често диви патки и зайци; разни вина се появяваха на трапезата му. Тоя разкош го безпокоеше; той се срамеше някак за разноските, които ставаха за него. Понякогаж, като излазяше на двора, виждаше, че курника беше опустял. Той каза на чича Марина: