— Чичо Марине, та ти ще се разсипеш. Ако си не събереш ума, аз ще се откажа от твоите гозби и ще си купувам от бакалницата хляб и бито сирене… то ми стига.
— Ти недей питà разсипвам ли се или не. Аз съм ти доктор и както зная, тъй лекувам. Тъй знае баба, тъй бае… Не ми се бъркай в работата.
И Огнянов замълчаваше покъртен.
Той не знаеше, че цялото село се надваряше да уго щава любимия си даскал.
Тайната му беше обща.
Но издайство не беше мислимо.
Той се радваше на голямо съчувствие сега. Слухът, че утрепал двамата кръвници, го въздигна високо пред очите на най-равнодушните. Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ.
Но раната на Огнянова заздравяше полека и приковаваше на едно място тая жива и нетърпелива натура. Огнянова мъчеха безпокойства. Между посетителите най-много му облекчаваше мъкотнята добрият дядо Мина. С него Огнянов всеки ден прекарваше по няколко часа: той се свикна и не можеше вече без него. Дядо Мина беше една антика, една жива останка от онова измряло поколение даскали на наустница и псалтир, които първи отвориха прочутите килии-училища в България. Той сега беше навършил седемдесетте години; побелял, плещест, широколик и ходеше в шалвари. Подир многодетен подвижнически живот той беше хвърлил котва в това глухо село и доживяваше тихо дълговеката си старост. Изостанал от времето си, като не можеше да ползува със старото си учение, той още пееше безвъзмездно в черква: там преобразованията нямаха право, ни достъп. Селяните, в празнични дни, го забиколяха и слушаха зяпнали увлекателните му старчески разкази, които приличаха на проповеди, подмешани с изречения от светото писание. То само съставяше всичкия му прочит и пища за душата. Огнянов се любуваше на тая древност и с благодарение слушаше мъдрите размишления на побелелия труженик — жив отглас на една забравена епоха. Когато человек се намира под удара на страданието, нравствено или физическо, душата му се настроява религиозно; той намира ненадейна утеха в словото на великата книга. То успокоява като врачебен балзам мъките му. Огнянов пръв път изпитваше обаянието на боговдъхновените думи, с което старецът озаряваше своите. Когато най-напред го навести на леглото, дядо Мина каза строго:
— Пак жертва християнска! Пак кръв невинно пролитая! Доколе, Боже, поноситъ врагъ?… вскую отвращаеши десницу твою?… Востани, Боже!… Суди… воздвигни руце твои на гордини ихъ въ конецъ!…
И той го здрависа и разпита с участие. Но Огнянов, като поиска да се обърне, изохка от силна болежка, която му причини движението.
— Крепи се, синко. Блаженiй плачущiйи ако тiи оутешатса — продума той скръбно.
— Ех, дядо Мина, било ни писано малко теглилце… нали сме се нарекли апостоли, пусто и върло? — каза полуусмихнат Огнянов.
— Тежко е, тежко е, даскале, вашето деяние на земята; но то е славно и похвално, защото сам бог ви е вразумил да слугувате на народа. Вы есте светъ мiра: не можетъ градъ оукритися верху горы стоя… Нали е казал Христос на своите апостоли: Жетва оубо многа, делателей же мало… Идте се азъ посылаю вы яко агнци посредъ волковъ?
Тия прости думи внасяха сладка утеха и бодрост в Огняновата душа. Той помоли стареца да му даде някоя свещена книга да прочете и той му донесе псалтира. Огнянов се залови с жар да чете това вдъхновено умотворение, дето блика извор от такава висока поезия. Тия песни на борби, на отчаяни вопли и на възторжени молитви извикваха отклик в смутената му душа. Давидовите псалми не падаха от ръцете му.
Най-после дойде времето и чичо Марин отиде за Бяла черква. Огнянов тревожно очакваше завръщането му. Мисли от лоши по-лоши му минуваха през ума. Той от месец и повече насам не знаеше що става с най-близките до сърцето му люде. Какво чинеше Рада? Подир избягването му какви ли не оскърбления, какви ли не гонения трябва да е изтърпяла за него! Тя едничка е посрещнала всичката буря на обществото, може би и яростта на властта. Бедната, не й било съдено да добрува с него. Ето я нещастна, изложена пак на ударите на съдбата, убита в най-благите си мечти и опозорена в общественото мнение. Хорската жестокост ще й вмени в престъпление привързаността й към него и ще я направи да изкупи с люти огорчения малкото радости, които й достави това чувство. И той не е там да я утеши и да подкрепи това слабо дете…
Потънал в тия тъжни размишления, той с истинска радост посрещна идването на дядо Мина. Поне имаше кому да се изкаже. Дядо Мина го изслуша угрижено.
— Надежда, надежда, даскале, на бога; не унивай; всевишният не оставя страждущите, които имат упование на неговата милост. Надъющiи ся на господа яко гора Сioна Яко не оставитъ Господь жезла грешныхъ на жребiи праведныхъ. Сiющie слезами радостiю пожнутъ…