Като да се оправдаят от малко тия благи думи, вратата се отвори и чичо Марин влезе.
Огнянов, възтреперал, поиска да прочете вестите по челото му.
— Добра вечер! Стой, стой, даскале! Да ти разправя… Па да не си много мърдал? — каза той, като сваляше тежката си наметалка.
— Вашите касабалии — подзе пак чичо Марин — са чудни хора: като сенки — не можеш да ги уловиш да си побъбреш…
— Ами не отиде ли право при доктора?
— Запрян е той.
— А при дякона, на манастира?
— Скрил се дяконът.
— Дяда Стояна намери ли го?
— Бог да го прости, оставил ни здраве: умрял същата нощ, когато го затворили, от бой; казват, че изказал работата, горкият, под мъката.
— Ах, клетият дядо Стоян!… А Радка, Радка?
— С нея не можах да се видя.
— Как, какво е станала Рада?
Той пребледня.
— Там си е, не грижи се, но я извадили из школото.
— Да беше погледнал у калугериците, у госпожа Хаджи Ровоама! — викаше Огнянов безпокойно.
— Изпъдила я калугерката немилостиво.
— Боже мой, тя е останала на пътя! Тя е убита!
— Прибрал я чорбаджи Марко у една негова роднина, но не можах да налуча къщата, а другарите бързаха… Но аз разпитах, момичето добре е.
— Тоя бай Марко, няма да му се наплатя. А какво се приказва за мене?
— За тебе? Та тебе там ти викат всичките едно друго име… докато да се сетя, побелях съвсем.
— „Графът“ ли?
— Хъ, графът, за графът всички казват, че бил опушнат в аиевското бранище от ловци.
— То е истина.
— Не е дотам право: ти си жив, а тебе те мислят за умрял — и по-добре, казвам аз.
Огнянов скокна като клъцнат от змия.
— Как? Ами тя? И тя ме мисли за убит? Само това и не стигаше на нещастната!
Той закрачи из стаята, като че се опитва.
— Не ходи, да не развреждаш раната.
— Аз мога вече да пътувам — каза с решителен вид Огнянов.
— Къде да пътуваш? — попита стреснато чичо Марин.
— За Бяла черква.
— Ти луд ли си?
— Не съм, но ще стана, ако се бавя още един ден. Извади ми дрехи. Даваш ли ми коня си?
Чичо Марин знаеше твърдоглавството на Бойча, затова нито се опита да го задържи.
— И дрехите, и коня вземи. Само ми е жално за твоите младини — каза той посърнал. — По друмищата кръстосват читача: обирите и пакостите нямат чет… не жалиш ли себе си?
— Не се грижи за мене, аз ще се върна при тебе като сокол, жив и здрав. Само ако не ме изпъдиш… — прибави Огнянов полушеговито.
Старецът го изгледа мрачно.
— Не! Ти няма да тръгнеш! — каза той решително. — Аз ще събера цялото село и то насила ще те затвори тука. Ти нам си потребен като комка божия — а отиваш да те убият! Аз не ща после да каже светът: чичо Марин пусна даскала Бойча, нашия апостол, да стане зян! — крещеше сърдито чичо Марин.
— По-полека, чичо Марине, че се чува надалеко — забележи му Огнянов.
Дядо Минà се усмихна под мустак. И Мариновото лице се развесели лукаво. Огнянов ги изгледа учуден. Навярно неговите по-следни думи ги разсмяха.
— Що се смеете? — попита той.
— Ех, да те поживи господ, даскале! Та ти от кое се пазиш? Цялото село, дор и децата, знаят, че си у мене… За твоята софра цяло село се трудеше… Ние сме прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе — и душа даваме!
Сега и Огнянов се усмихна, като узна, че тайната му била селска.
Подир доста препирни ощ Огнянов възтържествува над страхуванията на домовладиката и тръгването бе решено.
XXIX. Една безпокойна почивка
След един час един турчнн, яхнал на кон, излазяше из Веригово.
Казахме турчин — по-добре — читак.
Дрипава зелена гъжва, излиняла съвсем, покриваше челото му до вежди; отзад — вратът хубаво избрьснат; басмян елек с изкъсани петелки, незакопчан на шията; съдран чепкен на плещи, с оръвани ръкави; мазен силяхлък на пояса, със стар чакмаклия пищов, къса харбия и сопотски ятаган, и чибучка; опнати потури, изжулени, с разкопчани крачоли, и сейменски цървули с ремъци. Въз всичко това хвърлено джубе шаячево, одрипавяло.
Така Огнянов беше неузнаваем.
Зимата, влязла вече във всичкнте си права, покриваше земята с бялото си покривало, през което се зъбеха и чернееха канаристите хълбоци на Стара планина. Природата беше мълчалнва и тъжна. Само силни орляци от гарвани прехвърчаха и заглушаваха задрямалия въздух.
Прекият път за Бяла черква отиваше на североизточна посока, но Огнянов не улови него: щеше да стане нужда да мине през селото на Емексиз Пехливана, но това му вдъхваше неволен страх. Изпречваше му се в ума хрътката на убития, в която сякаш беше се въплотил ненавистният дух на турчина, за да застрашава и гони — и от гроба — Огнянова. Затова той реши да потегли право на север до Карнарския хан, а оттам да тръгне на изток, по полите на Стара планина, към Бяла черкова. Така пътят избикаляше, но представяше по-малко опасности, макар че и той минуваше през турски села. Когато Огнянов приближи първото, снегът беше западал на големи парцали и замрежваше всичко пред очите на пътника. Студът се усилваше и вкочаняваше членовете му; той едвам усещаше юздата на коня в ръцете си, когото само инстинктът водеше напред, защото снегът беше застлал цялото поле и никаква диря от път не се виждаше. Той влезе безшумно в пустите улици на селото, дето никаква жива душа се не обаждаше, и скоро отседна при единственото ханче, срещу мечетът. Той искаше да даде отдих на коня си, силно заморен от снежния път, а и сам да се посгрее. Едно момче пое коня, той бутна вратата на кафенето, което се виждаше да е празно, понеже никаква глъчка не излазяше. Кога влезна, той остана слисан; то беше натъпкано с аги! Да се повърне тозчас назад беше неловко. Той се реши да седне и отдаде им темена и те му я върнаха вежливо. Като беше живял дълго време между турци, той беше запознат добре с нравите и с езика им. Те бяха насядали на рогозки, с изути калеври и с чибучки в ръце. Гъста мъгла дим от тютюна пълнеше кафенето.