Троицата наши познайници завиха зад манастира и се спряха пред заднята стена, по-лесно за пристъп и по-близко до килията на дякона Викентия. Оттука нямаше нито манастирските псета да се разбудят, нито ратаите да ги усетят.
Планинските водопади гърмяха наблизо и пълнеха цялата околност с диво ехтене.
Трябваше да се прехвърли някой през зида, за да вземе отвътре стълбата и да я подаде отсам за другите. Естествено, това изпълни Краличът, който беше захванал тая нощ с щурмуване. Скоро и троицата се прехвърлиха през зида с опасност да бъдат изпушкани от войнствения игумен, ако случайно ги зърнеше от прозореца си. Найдоха се в малкото задно дворче, което се съобщава с големия двор чрез врата, заключена отвътре. Дяконовата килийка, която беше на долния кат, гледаше именно към това дворче. Те пристъпиха под прозореца, дето още светеше.
— Викентий си още чете — каза воденчарят, като се подигна на пръсти и погледна. Той почука на прозорчето. То се отвори и някой попита:
— Калеко Стояне, ти ли си? Какво дириш тука?
— Дай ми, дяконе, ключа на портата, па ще ти разправя. Сам ли си?
— Сам, всички спят. Вземи!
Воденчарят се изгуби в сянката и след две-три минути се завърна и въведе Кралича и дъщеря си във вътрешния двор, като заключи пак вратата.
Големият двор, дето влязоха, беше тих. Чучурчето монотонно и дремливо шуртеше в мълчанието. Шумът му приличаше на ектения за умрелите. Мрачни редове чардаци, глухи и безжизнени, заграждаха отвръст двора. Черните кипариси тайнствено привеждаха върховете си като исполински привидения. Килията на дякона се отвори и нощните, гости влязоха вътре.
Дяконът, момче младо, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка, посрещна приятелски Кралича, когото вече познаваше по кратките разяснения на калека си. Той погледна с удивление и с почит тоя герой, който утрепа като пилци двамата злодеи и спаси стареца и дъщеря му. Честното сърце на дякона угади в госта един човек тъй благороден, както и юнак. Дядо Стоян набързо и развълнувано разказваше случката във воденицата и благославяше избавителя си. Викентий забележи голямото му изнурение и бледност и му предложи да го заведе в килията, в която ще пренощува. Тръгнаха. Дяконът, с връзка дрехи и вечеря под мишница, мина напред през заспалия двор, дойдоха до стълбите на отсрещния трикатен чардак и се качиха по тях. Минаха през прустове и по други стълби до горния кат. Макар че ходеха тихо, подът кънтеше цял под стъпките им, както се случва с всяко пусто дървено здание. Викентий пална свещица и осветли килията, в която влязоха. Тя беше гола и скръбна на вид — само с една постелка на сламено дюшече и стомна вода. Това прибежище приличаше повече на тъмница; но Краличът не можеше сега да желае по-добро. Като погълчаха малко време за приключението във воденицата, Викентий се приготви да му каже лека нощ.
— Вие сте съсипани и трябва да си починете по-скоро. Затова няма да ви моря с никакви запитвания. Та па и не е нужно. Геройството, що извършихте тая нощ, всичко ми каза. Утре ще се срещнем и още отсега ви казвам: не се безпокойте за нищо, дякон Викентий е цял на ваше разположение. Лека нощ!.
И той си подаде ръката да се прости.
Краличът я хвана, без да я пусне.
— Не — каза той, — вие ми дадохте гостоприемство слепешката и се излагахте на опасност за мене. Трябва да знаете поне кой съм. Мене ме викат Иван Краличът.
— Иван Краличът, заточеникът? Кога те пуснаха? — попита учудено дяконът.
— Пуснаха ме? Аз избягах из Диарбекирската крепост! Бежанец съм.
Викентий му стисна ръката и го здрависа.
— Добре дошли, бай Краличев, вие сте ми сега още по-любезен гостенин и брат. България има нужда от добрите си синове. Сега има много работа, много работа. Тиранията на турците е нетърпима и народното негодуване ще дойде до върха си. Трябва да се готвим. Останете у нас, г-н Краличев, вас никой не ще ви познае тук; да работим щете ли? — приказваше живо разпаленото дяконче.
— С това намерение съм и аз, отче Викентие.
— Утре ще се разговорим надлъжко. Тук сте в пълна безопасност. В тази килия съм крил и Левски. Тук не иде никой, има страх повече от привидения, нежели от човеци. Лека нощ! — завърши шеговито дяконът, като излизаше.
— Ваша полека, отче — каза Краличът и заметна вратата след него.
Той бързо се преоблече и вечеря. После легна, духна свещта, но дълго време се въртя на леглото си, без да се допре сън до клепачите му. Тревожни спомени смущаваха душата му. През ума му минуваха всичките потресни сцени и образи на тая нощ, с отвратителна и жестока ясност. Това мъчително състояние трая дълго време. Найпосле природата преодоля: изчерпаните му до крайност физически и нравствени сили се поддадоха на неотразимата нужда на съня. Той заспа. По едно време се сепна и отвори очи в тъмнината. Чу, че някой ходи по пруста, тежко, бавно. После се раздаде пеене, което приличаше на виене. Стъпките наближаваха насам и странното пеене се усилваше. То приличаше ту на опело, ту на плачевно стенание. Краличът помисли, че тия звукове идеха отдругаде, но глухотата на мястото ги предаваше близко и обезобразени. Но не, стъпките тропаха много ясно по пруста. Изведнъж на прозореца се изправи една тъмна фигура и надничаше вътре. Краличът, изтръпнал, вкова очи в сянката и о ужас забележи, че тя прави криви и безобразни знакове с ръцете, като че го викаше. Всичко това беше ясно в нощната виделина. Краличът не сваляше очи от прозореца. Хвана да му се струва, че тайнствената фигура има очертанията на Емексиз Пехливана — убития. Той помисли, че сънува, и си потърка очите. Пак погледна, а сянката все седеше на прозореца и гледаше вътре.