— Навярно това ще ви помогне — каза младият мъж и му подаде листовете, които си бяха предавали от ръка на ръка. — Преди време служех в армията. Бях лейтенант. Изглежда, че срокът на военната ми служба е бил удължен. И са ме повишили в чин.
Рени пое бумагите, хващайки ги само с два пръста, сякаш щяха да го опарят. Посланието изглеждаше доста по-елегантно от мърлявата бележка, която Ричи Килиън му беше връчил, и имаше доста по-престижен адресант. Най-горе пишеше единствено: „ОТ БЕЛИЯ ДОМ“. Носеше днешна дата.
Големия Джим опипа хартията и между гъстите му вежди се появи дълбока вертикална бръчка.
— Това не е от канцеларията на президентството — измърмори той.
„Естествено, че е, тъпако — искаше да му отвърне Барби, ала устоя на изкушението. — Бе доставено преди час от служител на елфическия отряд на «Федерал Експрес». Пъргавият дребосък успя да се телепортира през Купола без никакви трудности.“
— Прав сте, не е — каза Барби, като се стараеше да звучи възможно най-дружелюбно. — Пристигна по интернет като PDF-документ. Госпожица Шамуей го разпечата на принтера си.
Джулия Шамуей. Друг трън в петата му.
— Прочети го, Джеймс — настоя тихо Бренда. — Важно е.
И Големия Джим го прочете.
4.
Бени Дрейк, Нори Калвърт и Плашилото Джо Макклачи стояха пред редакцията на „Демократ“. Всеки си носеше фенерче. Бени и Джо държаха техните, а това на Нори бе пъхнато в големия преден джоб на анорака ѝ. И тримата се бяха загледали в кметството, където няколко души (в това число председателят на градския съвет, двамата му съветници и готвачът от „Дивата роза“) оживено обсъждаха нещо.
— Чудя се за какво ли си говорят — подхвърли Нори.
— Глупости за възрастни — изсумтя Бени с пълна липса на интерес и похлопа на вратата на редакцията. Никой не отговори. Тогава Джо застана до приятеля си и натисна дръжката. Не беше заключено. Момчето веднага разбра защо госпожица Шамуей не ги бе чула; копирната машина работеше под пълна пара, а тя говореше със спортния репортер на вестника и мъжа, който бе правил снимки на Динсморовата поляна.
Джулия видя децата и им махна да влязат. От улея на принтера изскачаше лист след лист. Пит Фрийман и Тони Гуей се редуваха да ги вземат оттам и да ги подреждат.
— Ето ви и вас — посрещна ги тя. — Боях се, че няма да дойдете. Почти сме готови. Само проклетият принтер да не се издриска върху усилията ни в последния момент.
Джо, Бени и Нори попиха това остроумие с безмълвно възхищение, мислейки си как възможно най-скоро ще го пуснат в обращение.
— Вашите разрешиха ли ви? — попита Джулия. — Нямам никакво желание разгневените ви родители да ми се метнат на врата.
— Всичко е точно, мадам — заяви Нори. — Нямаше никакви проблеми.
Фрийман тъкмо връзваше един голям куп листове с канап. И не се справяше особено добре, забеляза Нори. Тя владееше поне пет различни възела. Можеше да връзва даже стръв за риболовни кукички — баща ѝ я бе научил. Тя на свой ред го бе научила да се пързаля по парапета и когато той падна за пръв път, така се смя, че чак сълзи потекоха от очите му. Тогава Нори си помисли, че има най-невероятния баща във вселената.
— Искаш ли да ти помогна — предложи Нори.
— Ако можеш да се справиш по-добре, заповядай — съгласи се Пит и се отмести встрани.
Момичето пристъпи напред, следвано от Джо и Бени. Щом обаче зърна заглавието, изписано с големи черни букви, се спря и възкликна:
— Ега ти шибаната работа!
Нори побърза да прикрие уста с шепа, ала думите вече бяха изречени. Джулия обаче само ѝ кимна.
— Така си е, работата наистина е шибана. Надявам се, че всички сте дошли с велосипедите си. Няма да можете да разнасяте такива обемисти пратки със скейтборд.
— Както ни казахте, така и направихме — заяви Джо. — Моят няма кошничка отпред, обаче за сметка на това си има багажник.
— Не се притеснявай, аз ще ги завържа добре и няма да паднат.
Пит Фрийман, който наблюдаваше с възхищение как момичето бързо затяга вързопите (използваният от нея възел му напомняше знаменитата „пеперуда“), каза:
— Сигурен съм в това. Възлите ти са много добри.
— Да, така е — кимна Нори. Не го чуваше за първи път.
— Имате ли фенерчета? — попита Джулия.
— Да — отвърнаха тримата в един глас.
— Добре. Вестникът не е използвал вестникарчета от трийсет години и не искам да отбележим възстановяването на традицията с някоя катастрофа на ъгъла на главната и „Престил“.
— Няма — увери я Джо.
— Всяка къща и фирма от тези две улици получава по един, разбрано? Това важи и за тези на Морин Стрийт и Сейнт Ан Авеню. После се разпръсквате. Направете, каквото можете, ала стане ли девет часът, се прибирайте веднага вкъщи. Ако не сте раздали всички броеве, оставете ги на улиците. Само ги затиснете с камъни, за да не ги издуха вятърът.