Въпреки че срещата с Лестър Когинс не му излизаше от ума (както и сънят; какво ли не би дал, за да може най-сетне да се наспи), Големия Джим я попита дали не би могла да остане още минута-две.
Тя го изгледа учудено. Зад него Анди Сандърс събираше педантично папките и ги подреждаше в сивата стоманена картотека.
— И затвори вратата, ако обичаш — помоли я любезно Рени.
Андрея изпълни покорно молбата му и на лицето ѝ се спусна сянка на тревога. Анди продължаваше да се занимава с канцеларската си работа, както правеше след всяко съвещание, ала раменете му бяха приведени, сякаш се мъчеше да запази равновесие под напора на силен вятър. Определено знаеше какво ще я попита Джим. И съдейки по стойката му, не я очакваше нищо добро.
— Какво има, Джим? — попита тя.
— Нищо сериозно — отвърна той, което означаваше точно обратното. — Стори ми се, Андрея, че преди събранието се държеше доста приятелски с този тип Барбара… Както и с Бренда, между впрочем.
— С Бренда? Джим, това е просто… — щеше да каже „нелепо“, но думичката ѝ се стори твърде силна. — Просто абсурдно. Познавам Бренда от трийсет го…
— А господин Барбара — от три месеца. Ако яденето на приготвените от него палачинки и бекон може да се брои за познанство.
— Мисля, че сега е полковник Барбара.
Големия Джим се усмихна.
— Малко ми е трудно да го взема насериозно, като го гледам с тия дънки и тениска.
— Нали видя писмото от президента?
— Видях нещо, което Джулия Шамуей спокойно би могла да съчини на скапания си компютър. Не съм ли прав, Анди?
— Прав си — отвърна Сандърс, без дори да се обърне. Все още подреждаше папките. Макар че, съдейки по всичко, в момента по-скоро ги преподреждаше.
— Ти смяташ ли, че наистина е от президента? — присви очи Големия Джим. На широкото му, четвъртито лице изплува усмивката му, която тя не можеше да понася. Изведнъж Андрея забеляза едва наболата му брада — може би за първи път — и осъзна защо Джим всеки път се появяваше пред хората избръснат до синьо. За да скрие зловещата си прилика с Ричард Никсън.
— Ами… — Тревогата ѝ се превърна в страх. Прииска ѝ се да му каже, че просто се е държала възпитано, обаче имаше и още нещо и Джим го беше подушил. Бе подушил доста неща. — Ами, той все пак е върховният главнокомандващ на страната…
Рени пренебрежително махна с ръка.
— Знаеш ли какво значи да си главнокомандващ, Андрея? Ей-сега ще ти кажа. Това значи да цениш предаността и подчинението на хората си, защото благодарение на тях разполагаш с необходимите средства, за да помогнеш на онези в нужда. Звучи като честна сделка, нали?
— Да — кимна тя. — В случая средствата са тази крилата ракета!
— Би било чудесно, ако този план проработи.
— Защо да не проработи? Той каза, че има петстотинкилограмова бойна глава!
— Като се има предвид колко малко знаем за Купола, как можеш да си сигурна в това? Как можем да сме сигурни, че няма да отнесе Купола и да остави подире си огромен кратер на мястото на Честърс Мил?
Тя го изгледа потресено. Сключените на гърба ѝ ръце трескаво масажираха източника на болката ѝ.
— Е, всичко е в Божиите ръце — заяви Рени. — И ти си права, Андрея — планът може и да проработи. Но ако не стане така, ние оставаме съвсем сами, лишени от всякаква подкрепа. А един върховен главнокомандващ, който не може да помогне на гражданите си, не струва и пукнато нощно гърне. И ако планът им не проработи, и Честърс Мил не бъде изравнен със земята, ще трябва някой наистина да се погрижи за нашия град. Въпросът е кой — някой скитник, когото президентът е докоснал с вълшебната си пръчица, или законно избраните официални власти? Разбираш ли какво имам предвид?
— Полковник Барбара ми се струва напълно способен да се справи — прошепна тя.
— Престани да го наричаш така! — кресна Големия Джим. Стреснат, Анди изтърва една папка, а Андрея инстинктивно отстъпи крачка назад, изскимтявайки тихичко.
После обаче се стегна, моментално възвръщайки онази характерна за янките коравина, която преди време ѝ бе вдъхнала куража да се кандидатира за градски съветник.
— Не ми повишавай тон, Джим Рени! Познавам те още от първи клас, когато изрязваше картинки от списанията и си ги лепеше в албумчето, така че недей да ми крещиш.
— Олеле, тя се чувства засегната! — Свирепата му усмивка вече се бе разплула от ухо до ухо, превръщайки лицето му в маска на ехидната веселост. — Колко съм лош, лош, направо ужасен! Обаче е късно и вече съм скапан от умора, така че ме чуй добре, защото няма да повтарям. — Той погледна часовника си. — Сега е дванайсет без двайсет и пет и смятам до полунощ да съм се прибрал!