— Не разбирам какво искаш от мен.
Той завъртя театрално очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— С две думи, искам да знам, че ще бъдеш на моя страна — на страната на мен и Анди, — ако тази идиотска идея с ракетата се провали. А не на страната на онзи бродяга, чиито умения се изчерпват с пържене на бухти и миене на чинии.
Тя изправи рамене и отлепи ръце от гърба си. Погледът ѝ срещна този на Рени, ала устните ѝ трепереха.
— А ако смятам, че полковник Барбара — господин Барбара, ако така предпочиташ, — е по-способен да се справи с кризисната ситуация?
— Е, тогава ще цитирам щуреца от анимационното филмче за Пинокио — разпери ръце той. — Следвай съвестта си! — После внезапно понижи глас и шепотът му бе по-заплашителен от крясъка му преди малко: — Но не забравяй, че още гълташ онези хапчета. Оксиконтин, ако не се лъжа.
Жената почувства как по кожата ѝ пропълзява хлад.
— Какво за тях?
— Анди разполага с достатъчно количество от препарата специално за теб, но ако решиш да заложиш на погрешния кон в надпреварата, запасите му току-виж свършили. Нали, Анди?
Сандърс бе започнал да почиства кафемашината. Изглеждаше посърнал и не смееше да погледне Андрея в очите, ала в отговора му не се долавяше и грам колебание.
— Да — заяви. — В такъв случай оксиконтинът ще отиде директно в канализацията. Опасно е да държа подобни медикаменти в изолиран от света град като нашия.
— Не можеш да го направиш! — извика тя. — Имам лекарско предписание!
— Единственото предписание, с което трябва да се съобразяваш, е да не изоставяш хората, които най-добре познават този град, Андрея — изрече Големия Джим с меден глас. — Следвай това предписание и няма да имаш никакви проблеми.
— Джим, имам нужда от тези хапчета. — Тя долови хленча в гласа си (по същия начин говореше и майка ѝ през последните си години, които изкара прикована на легло) и се намрази заради безсилието си. — Просто не мога без тях!
— Знам — кимна той. — Бог те е натоварил с голямо бреме, не на всеки е съдено да изпитва такава болка. — „Да не споменаваме, че от сума ти време си наркоманка“ — помисли си той.
— Просто направи това, което е редно — каза Анди. Обрамчените му от тъмни кръгове очи изглеждаха тъжни и искрени. — Джим знае кое е най-доброто за града ни; винаги го е знаел. Нямаме нужда някой външен човек да ни се бърка в работата.
— Ако се съглася, ще получавам ли лекарствата?
Лицето на Анди се озари от усмивка.
— Естествено! Даже си мисля, че мога да ти увелича дозата. Да кажем със сто милиграма дневно? Как смяташ, няма ли да ти се отрази добре? Изглеждаш ужасно измъчена.
— Да, мисля, че ще ми дойде добре — каза глухо тя и наведе глава. Не беше близвала никакъв алкохол — в това число и чаша вино — от абитуриентския си бал, когато ѝ бе прилошало, никога не бе пушила трева и беше виждала кокаин само по телевизията. Беше добър човек. И то наистина добър човек. И как се бе забъркала в това? Заради едно подхлъзване, докато отиваше да вземе пощата? Ако бе така, значи животът наистина беше несправедлив. И то ужасно несправедлив. — Но само с четирийсет милиграма. Мисля, че това ще бъде предостатъчно.
— Сигурна ли си? — попита Големия Джим.
Изобщо не бе сигурна, мамка му. Това беше най-гнусното от цялата работа.
— Добре, нека бъдат осемдесет — въздъхна и избърса сълзите си. След което добави шепнешком: — Това си е живо изнудване.
Рени обаче я чу. Протегна ръка към нея и Андрея инстинктивно потръпна, ала Големия Джим само пое нежно и внимателно дланта ѝ в своята.
— Не — каза. — Това би било грях от наша страна. Не те изнудваме, а ти помагаме. И единственото, което искаме в замяна, е ти също да ни помогнеш.
10.
Някой блъскаше по вратата.
Блъскаше толкова силно, че Сами се събуди, въпреки че бе изпушила половин джойнт и бе изпила три от бирите на Фил. Винаги гледаше да има поне два стека в хладилника и продължаваше да си мисли за тях като за „бирите на Фил“, макар че от април насам нямаше ни вест, ни кост от съпруга си. От време на време до ушите ѝ стигаха слухове, че се намирал все още в града, ала тя изобщо не ги взимаше насериозно. Ако наистина бе някъде наоколо, все щеше да го мерне поне веднъж през последните шест месеца, нали така? Все пак живееха в малко градче, където и да искаш, не можеш да се скриеш, както се пее в песента.
Онзи отново заблъска.
Сами се надигна рязко в леглото и се заслуша напрегнато в мрака. Литъл Уолтър можеше да ревне във всеки момент. Това обаче не се случи и тя си помисли: „Божичко, ами ако проклетото креватче се е счупило и го е затрупало? И сега той не може дори да…“