В пълен контраст с щедро украсените стени, на масивното му писалище се мъдреше само един сувенир — позлатена топка за бейзбол върху постамент от прозрачна пластмаса. Под нея се виждаше посвещение с автограф: „На Джим Рени, с благодарности за помощта за провеждането на благотворителния турнир по софтбол на Западен Мейн през 2007 година!“ Подписът гласеше: „Бил «Спейсман» Лий.“20
Докато се разполагаше в комфортното си кресло с висока облегалка, Големия Джим се пресегна, взе топката от постамента ѝ и започна да си я подхвърля. Това винаги му действаше успокояващо, особено когато бе изнервен — топката бе приятно тежка и хладна, а стилизираните ѝ златни шевове нежно гъделичкаха дланите му. Понякога Големия Джим се чудеше какво ли би било да си има бейзболна топка от чисто злато. Истинска златна топка… Е, да свърши веднъж тази досадна история с Купола, и щеше да си направи подобен подарък. Заслужаваше го.
Когинс седна от другата страна на бюрото, на стола на клиентите. Обикновено там сядаха онези, които идваха при Рени с някаква молба. Големия Джим искаше пасторът да седи точно там, докато разговарят. Очите на преподобния се движеха наляво-надясно като очите на човек, който наблюдава мач по тенис. Или махало на хипнотизатор.
— Кажи сега за какво става въпрос, Лестър. Просвети ме. Но гледай да си кратък, нали ще можеш? Умирам за сън. Утре имам да върша хиляда неща.
— Ще се помолиш ли преди това с мене, Джим?
Рени се усмихна. Усмивката му беше от свирепите, макар и да не бе от онези, които целяха да всеят ужас в отсрещната страна. Или поне засега…
— Защо не ме осветлиш за случилото се преди това? Искам да знам за какво ще се моля, преди да коленича пред Бога…
В крайна сметка Лестър така и не спази изискването да бъде кратък, но и Големия Джим съвсем забрави за това. Слушаше госта си с нарастващо безпокойство, което граничеше с потрес. Разказът на пастора бе хаотичен и изпълнен с библейски цитати, ала същината му бе недвусмислена — Когинс си бе втълпил, че „дребното им бизнесче“ е оскърбило Господ Бог до такава степен, че да стовари наказание върху града им, изолирайки го от света с огромен стъклен похлупак. Лестър се молел за просветление какво да стори занапред, самобичувал се (Рени горещо се надяваше това да е само метафора) и накрая Господ му посочил някакъв библейски стих, където се говорело за поразяване свише с лудост, слепота, вцепеняване на сърцето…
— Бог ми каза, че ще ми изпроводи знамение и…
— Изпроводи? — повдигна вежди Големия Джим.
Свещеникът не му обърна внимание и продължи, потейки се като болен от малария. Очите му не се откъсваха от позлатената топка за бейзбол. Наляво… и надясно. Наляво… и надясно.
— Чувствах се по същия начин, както когато бях тийнейджър и свършвах в леглото…
— Лес, предпочитам да ми спестиш тези подробности…
— Господ ми каза, че ще ми покаже слепота, но не моята слепота. И ето че този следобед, на онзи парцел… Той го направи! Нали?
— Предполагам, че случилото се може да бъде интерпретирано и по този начин…
— Не! — извика Когинс и скочи на крака. Започна да обикаля в кръг, като продължаваше да държи Библията в едната си ръка. Пръстите на другата се бяха впили в косата му. — Господ ми каза, че щом видя този знак, значи трябва да разкажа на паството си с какво точно се занимаваш…
— Само аз ли? — попита Големия Джим. В гласа му не се долавяше никаква заплаха; точно обратното, звучеше странно успокояващо. Топката обаче увеличи бързината, с която подскачаше между дланите му. Туп. Туп. Туп. От лявата към дясната и от дясната към лявата. Макар и месести, ръцете му все още бяха силни и твърди.
— Не — отвърна пасторът. Или по-скоро изстена. Вече крачеше по-бързо и не гледаше в топката. Размахваше яростно Библията, а пръстите на другата му ръка сякаш искаха да изтръгнат косата му от корените. Понякога правеше същото и от амвона, когато се вживееше в проповедта си. Рени обаче си каза, че докато в църквата това изглежда в реда на нещата, тук, в собствения му кабинет, е адски дразнещо. — Всички сме вътре — и ти, и аз, и Роджър Килиън, и братята Бауи, и… — Той понижи глас: — И онзи другият… Готвачът. Мисля, че този човек е луд. И дори да не е бил откачен миналата пролет, когато започнахме, вече със сигурност му се е разхлопала дъската…