— Бяхме нападнати! От двама мъже, които се представиха за полицаи! Единият се казва Младши, а другият — Франки. Те…
— Разкарайте се оттук, за да не ви нападна и аз! — изръмжа им Джорджия Ру. — Не се шегувам, пиленце!
Каролин я изгледа смаяно. Явно целият свят се бе побъркал и се бе превърнал в епизод от „Зоната на здрача“, докато е спала. Друго обяснение не ѝ идваше наум. Сигурно всеки момент щяха да чуят гласа на Род Сърлинг…
Тя се качи в колата (стикерът на задната броня, макар и леко избелял, още се четеше: „ОБАМА 2012! ДА! ОТНОВО ЩЕ УСПЕЕМ!“) и направи обходна маневра около полицейския автомобил. Вътре седеше още едно ченге, по-възрастно, което си отбелязваше нещо в разтворената пред него папка. Каролин се замисли дали да не се обърне към него, ала в крайна сметка се отказа.
— Включи радиото — обърна се към спътника си. — Да видим дали ще кажат какво точно става…
Търстън изпълни молбата ѝ, ала не откри нищо друго, освен Елвис Пресли и „Джорданейръс“, изпълняващи „Колко си велик, Господи!“.
Каролин се пресегна и побърза да го изключи. Беше готова да изрече: „Е, май кошмарът вече е обявен официално“, но предпочете да си замълчи. Единственото, което искаше, бе да се измъкне час по-скоро от този откачен град.
2.
На картата черният път, минаващ покрай езерото Честър, приличаше на тъничък конец, който едва се различаваше. Все едно го нямаше. След като излязоха от хижата на Маршал, Франки и Младши поседяха известно време в колата на Делесепс, загледани в околността.
— Абсурд да има други хора — заяви убедено Франки.
— Не и по това време на годината. Как мислиш? Какво ще кажеш да ги заебем и да се върнем в града? — Той посочи хижата на Маршал. — Тия ще се разкарат, хубавичко ги стреснахме. А ако не се разкарат… дреме ли му на някой за тях?
Младши се замисли над предложението му, после поклати глава. Бяха положили клетвата на честта. Освен това не бързаше да се прибира — изнервяше се само при мисълта, че баща му ще започне да го разпитва какво е направил с трупа на преподобния. Когинс вече правеше компания на момичетата в килера на Маккейн, ала нямаше защо баща му да узнава за това. Поне докато старият не измислеше как да натопят Барбара за смъртта на пастора. Младши не се съмняваше, че това ще се случи в най-скоро време. Ако имаше нещо, което да му идваше отръки на Големия Джим, то бе да накисва другите.
„Сега изобщо няма значение дали ще разбере, че съм се чупил от тъпото училище — помисли си Младши, — защото знам доста по-лоши неща за него. Къде-къде по-лоши.“
Не че напускането на гимназията имаше някакво значение сега, на фона на онова, което бе сполетяло Честърс Мил. Обаче трябваше да внимава и да продължава да бъде нащрек. Не биваше да допуска баща му да го натопи, ако току-виж ситуацията го изискаше.
— Младши? Ехо, Земята вика Младши.
— Слушам те, казвай — измърмори той, леко раздразнен, задето прекъсваха мислите му. — В града ли се връщаме?
— Май в края на краищата ще е най-добре да проверим и другите хижи — изтъкна Франки. — Все пак става въпрос само за половин километър, а ако се върнем в града, току-виж Рандолф ни намерил друга работа.
— Аз нещо взех да огладнявам… — сподели Младши.
— Да се отбием да хапнем някъде, а?
— Къде? В „Дивата роза“? Да не искаш бъркани яйца с отрова за плъхове, приготвени специално за теб от Дейл Барбара?
— Не би посмял.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Добре де, добре. — Франки запали колата и подкара на заден ход по късата алея. Яркоцветните есенни листа висяха неподвижно по клоните и въздухът бе зноен и душен. Времето напомняше повече за юли, отколкото за октомври. — Обаче ако двамата тъпаци не са се измели оттук, когато се върнем, смятам да запозная цицораната с моя едноок отмъстител.
3.
Първите три хижи очевидно пустееха и двамата мъже дори не си направиха труда да излизат от автомобила. Черният път неусетно се превърна в два неравни коловоза с туфи трева, прорасла между тях. От двете му страни надвисваха дървета и някои от по-ниските клони почти драскаха покрива на колата.
— Мисля, че последната хижа е точно зад завоя — предположи Франки. — След малко пътят свършва в нещо като шибан кей за лодки…
— Внимавай! — извика Младши.
На излизане от слепия завой пред тях неочаквано се показаха две деца — момче и момиче. Те стояха насред пътя и очевидно не предприемаха нищо, за да се махнат оттам. На лицата им бяха изписани потрес и недоумение. Ако Франки не бе внимавал да не повреди ауспуха и гърнето на тойотата, ако беше карал малко по-бързо, със сигурност щеше да ги блъсне. Сепнат от предупреждението на Младши, той удари спирачките и колата се закова на шейсетина сантиметра от децата.