„Ама как така? — помисли си. — Нали щях да правя омлет? Много специален, от онези, дето няма да те посрами, ако поканиш на обяд Марта Стюарт.“
Все така облегнат на шкафа, все така стискащ колана, без да забелязва, че в панталона му се просмуква кръв от нараненото му коляно, Джак Евънс притисна до гърдите си главата на съпругата си и заплака.
4.
Недалеч, на изоставен горски път, за който дори старият Клей беше забравил, една сърна скубеше младите филизи край блатото Престил. Както беше протегнала врат, главата ѝ се озова в очертанията на Мотън и при падането си Куполът я отсече като опитен хирург.
5.
С вас обходихме границите на Честърс Мил, очертаващи нещо като чорап, и се върнахме на шосе 119. Благодарение на магията на повествованието не бе изминал и миг, откакто шейсетинагодишният мъж в тойотата удари главата си в нещо невидимо, но много твърдо, и си счупи носа.
Той сяда и смаяно се кокори в Дейл Барбара. Една чайка, вероятно потеглила по ежедневния си маршрут между сметището в Мотън, предлагащо изобилие от вкуснотии, и не толкова богатата трапеза на територията на Честърс Мил, тупва като камък близо до бейзболната шапка с логото на „Тюлените“, изхвърчала от главата на шейсетинагодишния мъж. Той взема капелата, изтупва я от праха и пак я нахлупва.
Двамата се заглеждат в посоката, откъдето се е появила птицата, и виждат поредната чуденка през този ден, който ще бъка от подобни необясними явления.
6.
Първото, което хрумна на Барби, беше, че вижда послеобраза от взривения самолет — също както виждаш движеща се синя точка, ако те заслепят със светкавицата на фотоапарат. Само че това не беше точка, камо ли синя, и вместо да се премести, когато той погледна в друга посока — в случая към новия си познайник — петното във въздуха си остана неподвижно. Тюлена зяпаше нагоре и си търкаше очите. Май беше забравил счупения си нос, подутите си устни и кървящото си чело. Криво-ляво се изправи и така протегна шия, че за малко не падна.
— Туй пък какво е? — смотолеви. — Какво е туй чудо, господине? — Голямо черно петно, което хората с въображение биха оприличили на пламък от свещ, загрозяваше синьото небе. — Да не е… облак? — Тонът му подсказваше, че изобщо не смята така.
Барби промърмори:
— Мисля, че… — Поколеба се, защото не му се искаше да го изрече. — Мисля, че е мястото, на което падна самолетът.
— Какъв самолет, бе? — попита оня, но преди Барби да отговори, голям кос полетя като камък от небето. Не се удари в нещо — в нещо видимо, но тупна недалеч от чайката.
Тюлена ахна:
— Туй видя ли го?
Барби кимна и посочи копата горящо сено. Още две копи вдясно от шосето горяха и колоните от черен дим се наслагваха върху пушека, издигащ се от останките на сенеката, обаче огънят не се разпространяваше, защото сеното още беше влажно от дъжда, паднал предишния ден. За щастие иначе пожари щяха да пламнат във всички посоки.
— А това видя ли го? — промърмори Барби.
— Ега ти — дълбокомислено отбеляза оня. Огънят беше прогорил голямо парче земя и се движеше напред, докато почти стигна до мястото, на което стърчаха двамата мъже, после се разпростря на запад до банкета на магистралата и на изток, навлизайки в някакво пасище. Обаче вместо ту да се разгарят, ту да затихват, пламъците се движеха под прав ъгъл.
Още една чайка прелетя в небето, само че тази се беше устремила към Мотън, а не към Честърс Мил.
— Наблюдавай туй птиче — обади се Тюлена. — Виж как ще му фръкне главата.
— Може да му се размине. — Барби погледна нагоре и засенчи с длан очите си. — Нищо чудно онова — каквото и да е — да ги спира само ако идват от юг.
— Надали. Кат гледам к’во стана с аероплана… — Тюлена говореше бавно като някой, силно озадачен от случващото се.
Чайката се блъсна в бариерата и падна върху най-голямата отломка от горящия самолет.
— Спира ги и в двете посоки. — Кимна човекът с бейзболната шапка, сякаш беше получил потвърждение на теорията си. — Туй ще е нещо като енергичното поле в „Стар Трек“.