Този път търсенето на ключа се оказа по-дълго, ала Джаки все пак го откри — в плик, пъхнат под пощенската кутия. Освен него в плика имаше и листче, на което някой бе надраскал „1 6 9 3“.
Ключът беше дубликат и малко лепнеше, ала с цената на известни усилия успяха да отключат. Веднага щом влязоха, се задейства неприятното бръмчене на охранителната система. Таблото с кода беше на стената. Джаки въведе кода и шумът престана. Вече звучеше само музика. Пери Комо бе заменен от някакъв инструментал; Линда си каза, че мелодията подозрително напомняше солото на орган от парчето „Ин А Гада Да Вида“ на култовата група „Айрън Бътерфлай“. Тук високоговорителите бяха хиляди пъти по-добри от онези отвън, музиката беше значително по-гръмка — направо оглушителна — и тя имаше чувството, че усеща физически присъствието ѝ в сградата.
„Нима хората наистина могат да работят на фона на тази религиозна врява? — зачуди се тя. — Да отговарят на телефонните обаждания? Да вършат задълженията си? Наистина ли е възможно?“
И тук се долавяше нещо нередно. Не, не си го измисляше, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Мястото не просто бе зловещо; в него се таеше осезаема заплаха. Щом видя, че Джаки разкопчава кобура на автоматичния си пистолет, Линда направи същото. Допирът на ръкохватката ѝ подейства успокояващо. Да бъде благословен полицейският патлак, помисли си тя.
— Ехо? — извика партньорката ѝ. — Пастор Когинс? Има ли някой тук?
Никакъв отговор. Бюрото на портиера беше празно. Вляво от него се виждаха две затворени врати. Точно отпред имаше голям прозорец, заемащ цялата стена на главната зала. Линда забеляза мигащите светлинки зад стъклото и предположи, че това е студиото.
Джаки блъсна с крак затворените врати и отстъпи назад. Зад едната се откри неголям кабинет, а зад другата — конферентна зала, обзаведена с изненадващ лукс. На отсрещната ѝ стена се виждаше огромен телевизор с плосък екран, който работеше, макар и с изключен звук. Линда видя известния журналист Андерсън Купър (почти в реален ръст), който, изглежда, предаваше пряко от главната улица на Касъл Рок. Околните сгради бяха украсени със знамена и жълти ленти. На един от близките магазини се виждаше голям плакат с надпис: „ОСВОБОДЕТЕ ГИ!“ Тази гледка засили още повече безпокойството ѝ. Текстът, който течеше в долната част на екрана, гласеше: „ИЗТОЧНИЦИ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА ТВЪРДЯТ, ЧЕ РАКЕТНИЯТ ОБСТРЕЛ Е НЕИЗБЕЖЕН“.
— Защо телевизорът е включен? — попита Джаки.
— Защото шефът явно го е оставил така, когато…
Думите ѝ ненадейно бяха прекъснати от бумтящ глас:
— Току-що чухте версията на Реймънд Хауъл на „Христос — мой Господ и водач“.
Сепнати, и двете жени подскочиха от изненада.
— Аз съм Норман Дрейк и бързам да ви напомня три важни неща — първо, слушате предаването „Часът на спасението“ по Радиото на Исус, второ, Бог ви обича, и трето, той изпрати собствения си син, за да умре за вас на кръста на Голгота. Часът е девет и двайсет и пет сутринта и както винаги сме ви напомняли, времето ни изтича. Отдадохте ли сърцето си на Господа? Ще се чуем пак след малко.
Норман Дрейк заглъхна и на негово място се появи някакъв сребролюбив дявол с мазен гласец, който предлагаше цялата Библия на дивиди и обясняваше как прекрасната новина била, че можело да се плати за нея на месечни вноски и да се върне комплектът, ако клиентът случайно не останел доволен от него като свиня в кочина. Двете жени пристъпиха към прозореца на студиото и надзърнаха вътре. Нито Норман Дрейк, нито сребролюбивият дявол бяха там, ала щом рекламата свърши и водещият обяви поредната песен-възхвала към Бога, зелената лампичка грейна в червено, а червената — в зелено. Щом музиката започна, друга червена лампичка светна в зелено.
— На запис е! — възкликна Джаки. — Цялото това нещо е на запис!
— Тогава защо ми се струва, че тук има някой? И не ми казвай, че ти не го усещаш!
Да, така беше, Джаки също го усещаше.
— Всичко това… много е странно. Водещият съобщава дори точното време. Сигурно тази апаратура струва цяло състояние! Като си говорим за духа в машината, докога според теб ще плямпа това чудо?
— Вероятно докато генераторът спре. — Линда забеляза друга затворена врата и я отвори с крак, също както бе сторила партньорката ѝ… Само че за разлика от нея, преди това извади пистолета си. И макар че не бе освободила предпазителя и дулото на оръжието сочеше надолу, това я накара да се почувства по-добре.