Оказа се тоалетна, при това празна. На стената висеше картина, изобразяваща един Исус с доста арийски вид.
— Не съм религиозна — сподели Джаки, — така че би ли ми обяснила защо някой би искал Исус да го гледа, докато сере?
Линда поклати глава.
— Да се махаме оттук, преди да съм психясала напълно — предложи тя. — Това място е досущ като онзи кораб-призрак „Мария Селесте“.
Джаки се озърна нервно наоколо.
— Да, наистина си е зловещичко, спор няма. — И тя внезапно повиши глас, надавайки дрезгав вик, при което Линда подскочи. Прииска ѝ се да каже на Джаки да не вика така. Някой можеше да ги чуе и да дойде насам. Или нещо. — Ехо? Има ли някой? Последен шанс!
Нищо. Никой.
Щом излязоха навън, Линда си пое дълбоко дъх.
— Когато бях тийнейджърка, отидохме с едни приятели в Бар Харбър, където си направихме пикник покрай пътя, насред живописния пейзаж. Бяхме пет-шест човека. Времето беше ясно и можеше да видиш чак Ирландия. Когато приключихме с хапването, казах, че искам да направя снимка. Приятелите ми не спираха да се лигавят и да се закачат, а междувременно аз се опитвах да хвана всичките в кадър. Тогава едно момиче — Арабела, най-добрата ми приятелка по онова време — изведнъж прекрати опитите да вдигне полата на съседката си и ми изкрещя: „Спри веднага, Линда! Спри!“ Аз спрях и се обърнах. И знаеш ли какво видях?
Джаки поклати глава.
— Атлантическия океан. Неусетно бях отстъпила назад чак до ръба на скалата. Естествено, имаше предупредителна табела, но никакъв парапет или нещо подобно… Само още една стъпка и щях да полетя в бездната. Разказвам ти всичко това, защото сега се чувствам по същия начин, както се почувствах тогава.
— Лин, вътре няма никого…
— Не съм убедена. Както и ти.
— Да, имах някакво странно усещане… Но нали проверихме всички помещения…
— Без студиото. Освен това звукът на телевизора и музиката бяха твърде силни. Според теб това нормално ли е?
— Откъде да знам кое е нормално за религиозните фанатици? — разпери ръце Джаки. — Може би очакват Апокалипсиса. Искаш ли да проверим съседната постройка с генератора?
— Никак даже — отвърна Линда и другата жена се засмя.
— Добре. Значи ще докладваме, че не сме намерили и следа от преподобния, така ли?
— Точно така.
— Тогава да потегляме към града. Кафето ни чака.
Преди да седне до Джаки, Линда хвърли още един поглед към сградата на радиото, откъдето продължаваше да ехти музика. Не се чуваха никакви други звуци, дори птиците сякаш бяха занемели, и тя се зачуди дали не се бяха самоубили в стената на Купола… После обаче отхвърли тази мисъл. Макар че знаеше ли човек…
Джаки посочи към микрофона на таблото.
— Искаш ли да им извикам през високоговорителя? Да кажа, че ако някой се крие вътре, най-добре да не се мотае, ами моментално да хукне към града? Защото — току-що ми хрумна — не е изключено да са се уплашили от нас…
— Искам само да се разкараме колкото се може по-бързо оттук — каза партньорката ѝ.
Джаки нямаше никакво намерение да спори с нея. Даде на заден по късата алея и когато излязоха на Битч Роуд, подкара колата към Честърс Мил.
8.
Времето минаваше, а религиозната музика не спираше да звучи. Норман Дрейк се върна и обяви, че часът е девет и трийсет и четири източно „Господ ви обича“ време. Последва реклама на автокъщата на Джим Рени, направена от самия градски съветник: „Дойде времето на годишните ни есенни намаления и да знаете как сме се подготвили само!“ После Големия Джим продължи с отчаян глас, сякаш правеше всичко това за дребни пари: „Имаме фордове, шевролети, плимути! Имаме толкова трудния за намиране пикап «Додж Рам» и дори още по-трудния за намиране «Мустанг»! Хора, говоря не за един или за два, а за цели три мустанга, които са като нови! Единият от тях даже е прочутият кабриолет с шестцилиндров двигател! Всички коли са със знаменитата «християнска гаранция» на Джим Рени! Предлагаме ви невероятно гаранционно обслужване, продаваме на изплащане и отгоре на всичко го правим на толкова ниски цени, че по-ниски просто няма накъде. А точно сега… — той се изкикоти, сякаш се присмиваше на себе си — … сме решили да разчистим автокъщата! Така че елате и няма да съжалявате! Ще получиш и безплатно кафе, друже, и няма да си тръгнеш с празни ръце! Нали знаеш — от Големия Джим купувай, по шосетата лудувай!“
В този момент в дъното на студиото се отвори една врата, която полицайките не бяха забелязали. Зад нея се виждаха още повече мигащи светлинки — цяла галактика. Помещението бе не по-голямо от кутийка и беше осеяно с жици, разклонители, рутери и електронни разпределителни кутии. Всеки би предположил, че вътре няма място за човек. Буши обаче беше не просто мършав; той буквално бе кожа и кости. Очите му бяха искрящи цепнатини, погребани дълбоко в черепа му. Кожата му беше бледа и покрита с петна. Устните му скриваха венци, които бяха изгубили по-голямата част от зъбите си. Ризата и панталоните му бяха мръсни, а от дните, когато бе носил бельо, беше останал само спомен. Въпреки че бе убедена в противното, Сами Буши едва ли щеше да разпознае изчезналия си съпруг. В едната си ръка той държеше сандвич с желе и фъстъчено масло (вече можеше да яде само меки храни), а в другата — деветмилиметров пистолет „Глок“.