Мъжът се приближи до прозореца, който гледаше към паркинга, възнамерявайки да се втурне навън и да убие натрапниците, ако бяха все още тук; за малко да го направи още докато бяха вътре. Обаче се страхуваше. Защото демоните не можеха да бъдат убити. Загинеха ли човешките им тела, те просто се прехвърляха в друг гостоприемник. Когато се пренасяха от тяло в тяло, демоните изглеждаха като черни птици. Готвачът знаеше това, понеже ги беше виждал в ярките съновидения, които го навестяваха, макар и изключително рядко.
Нямаше ги. Бяха си тръгнали. Явно неговият атман21 се бе оказал твърде силен за тях.
Рени му беше казал, че трябва да спре производството, и готвачът Буши го бе послушал, макар че можеше да се наложи отново да започне да „готви“. Голямата доставка за Бостън отпреди седмица бе изчерпила запасите му. А той не можеше да живее, без да пафка… Все пак от известно време насам това бе най-важната храна за неговия атман.
Засега обаче все още имаше достатъчно. Беше загърбил блуса, който беше толкова важен за него в предишния етап от живота му, когато още беше Фил Буши — Би Би Кинг, Коко и Хрътката Тейлът, Мъди и Виещия вълк, включително и вечния Литъл Уолтър, както бе загърбил и секса. Мамка му, беше загърбил даже ходенето по голяма нужда, понеже страдаше от запек от юли насам. Ала изобщо не му пукаше за това. Онова, което унижаваше тялото, бе благотворно за неговия атман.
Той отново провери паркинга и шосето зад него, за да се увери, че демоните не са се притаили да дебнат наоколо, след което затъкна пистолета в колана на кръста си и се насочи към пристройката на хранилището, която напоследък изпълняваше по-скоро ролята на фабрика. Е, за момента фабриката бе затворена, обаче той можеше да промени това в момента, в който го сметнеше за наложително.
Най-важното, което имаше да направи сега, бе да напълни лулата си.
9.
Ръсти Евърет стоеше и се взираше в пристройката зад болницата, където беше складът. Държеше фенерче, защото двамата с Джини Томлинсън — колкото и парадоксално да звучеше, сега тя беше административният шеф на медицинските услуги в Честърс Мил, бяха решили да изключат захранването във всички части на болницата, където токът не беше от абсолютна необходимост. Сега от мястото, където се намираше, Ръсти чуваше ръмженето на големия генератор, който жадно поглъщаше оскъдните им запаси от пропан.
Туич беше казал, че повечето газови бутилки вече са празни и за съжаление това се оказа самата истина. Според картончето на вратата трябвало да са седем, обаче всъщност били само две. Е, тук обаче Туич не бе познал. Оказа се, че има само една. Ръсти освети с фенерчето си сините букви „БОЛН“, отпечатани върху сребристия метал под емблемата на компанията „Дед Ривър“.
— Казах ти — ненадейно се обади Туич зад гърба му. Ръсти подскочи сепнато.
— Сбъркал си. Има само една.
— Глупости! — изсумтя Туич и пристъпи през прага. Докато обхождаше помещението, Ръсти насочи лъча на фенерчето към натрупаните покрай стените кутии с провизии и голямото — и празно — пространство в средата. — Хъм, май не са глупости!
— Не са ами!
— Тогава има само едно обяснение, безстрашни вожде. Някой ни е свил пропана.
Парамедикът не искаше да повярва в това, ала май нямаше особено голям избор.
Изведнъж Туич приклекна и му махна с ръка да се приближи.
— Ела да видиш нещо!
Ръсти се наведе. Заемащият около декар парцел зад болницата бе асфалтиран през лятото и понеже все още не бе станало достатъчно студено, за да се напука настилката, повърхността ѝ беше гладка като добре опънат черен чаршаф. Поради тази причина пред плъзгащите се врати на склада ясно се виждаха следи от широки автомобилни гуми.
— Предполагам, че ги е оставил голям товарен камион — отбеляза Туич.