— Или какъвто и да е камион.
— Какво ще кажеш да проверим бараката зад кметството? Туич не вярва на Голям вожд Рени. Той лош шаман.
— Защо ще взима нашия пропан? Градският съвет си има предостатъчно!
Те минаха през вратата, водеща към пералнята на болницата, която също бе оставена без електричество (поне засега). До вратата имаше пейка. Над нея на тухлената стена бе закачена табелка с надпис: „ПУШЕНЕТО ТУК ЩЕ БЪДЕ ЗАБРАНЕНО ОТ ПЪРВИ ЯНУАРИ. ОТКАЖЕТЕ ГО СЕГА И СИ СПЕСТЕТЕ НЕПРИЯТНОСТИТЕ!“
Туич извади пакет „Марлборо“ и предложи на Ръсти. Той машинално махна с ръка, обаче после явно размисли и си взе една цигара. След като запалиха, Туич попита:
— Откъде знаеш?
— Откъде знам какво?
— Че си имат предостатъчно. Проверявал ли си?
— Не — отвърна Ръсти. — Но ако ще крадат, защо точно от нас? Първо, не е хубаво да се краде от болница, и второ, пощата е точно до нас. Те също би трябвало да имат някакви запаси…
— Може би Рени и приятелчетата му вече са ги овършали. Пък и колко да имат в пощата? Една бутилка? Или две? Нищо работа.
— Не мога да разбера за какво им е да го правят. Не виждам никакъв смисъл.
— Нищо в тази история няма смисъл — подхвърли Туич и се прозина толкова широко, че парамедикът чу как изскърцаха челюстите му.
— Предполагам, че си приключил с визитацията — отбеляза Ръсти и изведнъж се замисли колко сюрреалистична бе ситуацията. След смъртта на Хаскел бе станал главен лекар на болницата, а Туич — който само допреди три дни изпълняваше функциите на медицинска сестра, — бе заел предишната му позиция и сега беше негов асистент.
— Аха — кимна Туич. — Господин Карти няма да доживее до края на деня.
Ръсти си бе помислил същото още преди седмица — Ед Карти страдаше от рак на стомаха в последен стадий, — ала ето че човекът все още се държеше.
— Да не е изпаднал в кома?
— Уцелихте в десетката, сенсей.
Що се отнася до другите им пациенти, Туич можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка. И в конкретния случай това си беше невероятен късмет, каза си Ръсти. Обаче беше твърде уморен и угрижен, за да се почувства като късметлия.
— Бих казал, че състоянието на Джордж Уърнър е стабилно.
Уърнър беше на шейсет години, живееше в източната част на града и страдаше от сериозно затлъстяване. В деня на появата на Купола бе получил инфаркт на миокарда. Ръсти смяташе, че ще му се размине… засега.
— Що се отнася до Емили Уайтхаус… — Туич вдигна рамене. — Там работата е зле, сенсей.
Емили Уайтхаус, която беше на четирийсет и теглото ѝ не надвишаваше нормалното дори с половин килограм, също бе получила миокарден инфаркт около час-час и нещо след инцидента с Рори Динсмор. Състоянието ѝ беше по-опасно от това на Джордж Уърнър, понеже жената бе маниачка на тема фитнес и се бе сблъскала със „спукания балон на здравословния живот“, както обичаше да казва доктор Хаскел.
— Момичето на Фрийман се подобрява, Джими Сиройс още се държи, а Нора Коувланд е в страхотна форма. Следобед вероятно ще я изпишем. Като цяло положението не е никак зле.
— Така е — кимна Ръсти, — но ти гарантирам, че ще се влоши. Да те питам нещо… ако получиш травма на главата при катастрофа, би ли искал аз да те оперирам?
— Не — усмихна се Туич. — Ще чакам доктор Хаус да се появи.
Ръсти загаси цигарата си в една консервена кутия и погледна към полупразния склад. Може пък да успееше да надзърне в хранилището зад градския съвет — какво толкова щеше да стане?
Този път беше негов ред да се прозине.
— Колко време ще издържиш така? — поинтересува се Туич. От шеговития му тон не бе останала и следа.
— Питам, защото в момента ти си единственият лекар в Честърс Мил.
— Колкото се наложи. Това, което ме притеснява, е да не допусна някоя грешка от преумора. И да не изникне проблем, чието решение е извън моята компетентност.
— Той се замисли за Рори Динсмор… и Джими Сиройс. Мисълта за Джими му подейства по-потискащо, понеже Рори вече бе недосегаем за каквито и да било лекарски грешки. Джими, от друга страна…
Съзнанието му се върна към операционната и приглушеното бипкане на уредите. Ръсти се видя как стои надвесен над бледия крак на Джими, загледан в черната черта, отбелязваща мястото на предстоящия разрез. Замисли се за Дъги Туичъл и неговата компетентност по отношение на упойките. Почувства как Джини Томлинсън пъха скалпел в ръката му и усети студения поглед на сините ѝ очи, които го наблюдаваха над маската.
„Господи, ако можеш да ми спестиш това!“ — пожела си той.
Туич сложи ръка на рамото му.