— Не се притеснявай, ще се справиш — успокои го. — Решавай проблемите ден по ден.
— Май трябва да ги решавам час по час — отвърна Ръсти и се изправи. — Трябва да отскоча до здравния център и да проверя какво е положението там. Слава богу, че това не се случи през лятото; тогава щяхме да имаме три хиляди туристи и седемстотин деца от летните лагери.
— Искаш ли да дойда с теб?
Той поклати глава.
— По-добре остани тук и провери отново как е Ед Карти. Виж дали все още е в страната на живите.
Ръсти хвърли още един поглед към склада, след което свърна зад ъгъла на сградата и пое към здравния център, издигащ се в далечния край на болничната алея.
10.
Джини беше в болницата, разбира се; трябваше да претегли за последно новороденото бебе на госпожа Коувланд, преди да ги пусне да се приберат вкъщи. Дежурна на регистратурата в здравния център беше седемнайсетгодишната Джина Буфалино, която имаше точно шест седмици медицински стаж. Тя изгледа ужасено главния лекар, при което сърцето му се сви в лошо предчувствие, ала гледката на празната чакалня го успокои. Все пак това не беше никак малко.
— Някакви обаждания? — попита Ръсти.
— Едно. От госпожа Венциано на Блек Ридж Роуд. Бебето ѝ си заклещило главичката между пръчките на креватчето. Искаше да изпратим линейка. Аз… аз ѝ казах да намаже главата на детенцето със зехтин и да опита да се справи сама. Чухме се отново, вече всичко е наред.
Ръсти се усмихна. Е, девойчето явно си го биваше. Изпълнена с облекчение, Джина му се усмихна в отговор.
— Е, поне нямаме пациенти — отбеляза той. — Което е чудесно.
— Не е съвсем така. Госпожа Гринъл е тук… Андрея се казваше, нали? Настаних я в трета стая. — Момичето се поколеба. — Стори ми се доста разстроена.
Сърцето на Ръсти, което тъкмо бе започнало да се отпуска, отново се сви. Андрея Гринъл. При това разстроена. Това означаваше само едно — че иска ударна доза от предписания ѝ оксиконтин. Той обаче не можеше да ѝ го даде, ако искаше съвестта му да е чиста, без значение дали Анди Сандърс държи купища от препарата в склада си.
— Ясно — измърмори и тръгна по коридора към трета стая, ала внезапно се спря и погледна назад. — Защо не ми звънна да ми кажеш?
Джина поруменя.
— Тя ме помоли да не го правя.
Думите ѝ го озадачиха, ала само за миг. Андрея може и да имаше проблем с хапчетата, обаче не бе глупачка. Знаеше, че ако Ръсти е в болницата, най-вероятно е в компанията на Туич. А Дъги Туичъл беше нейният по-малък брат, който дори на трийсет и девет годишна възраст трябваше да бъде пазен от грозните житейски истини.
Ръсти спря пред вратата с черната цифра три и се опита да се вземе в ръце. Нямаше да му бъде никак лесно. Андрея не беше от закоравелите алкохолици, които твърдяха, че пиенето няма нищо общо с проблемите им, нито пък от пристрастените наркомани, чийто брой нарастваше със страшна бързина през последните години. Отговорността, с която се отнасяше към проблема си, усложняваше ситуацията и правеше още по-трудно лечението ѝ. Животът ѝ определено не беше никак лесен след падането ѝ. Оксиконтинът бе най-добрият препарат за нея, понеже ѝ позволяваше да се справя с болката, да спи нормално и да започне терапия. Не беше нейна вината, че медикаментът, който ѝ осигуряваше всичко това, беше известен като „хероин за селяндури“.
Накрая, след като бе репетирал как категорично ѝ отказва, отвори вратата и влезе. „Любезно, но безкомпромисно“ — каза си. Любезно, но безкомпромисно.
Андрея седеше на един стол в ъгъла точно под постера за вредното въздействие на холестерола. Коленете ѝ бяха събрани, а главата ѝ бе сведена върху чантичката в скута ѝ. Беше едра жена, а сега изглеждаше невероятно дребничка. И някак смалена. Когато вдигна глава и той видя изпитото ѝ лице — бръчките, обрамчващи като скоби устата ѝ, и почти черните кръгове около очите ѝ, — Ръсти неочаквано промени решението си и в крайна сметка склони да напише рецептата върху една от жълтите бланки на доктор Хаскел. Може би, след като тази история с Купола приключеше, щеше да я включи в някоя програма за освобождаване от медикаментозна зависимост; щеше да я заплаши, че ако не се съгласи, ще разкаже всичко на брат ѝ. Сега обаче щеше да ѝ даде онова, от което се нуждаеше. Рядко бе виждал толкова неистов наркотичен глад.
— Ерик… Ръсти… имам голям проблем.
— Знам. Виждам. Ще ти напиша…
— Не! — извика тя и му хвърли поглед, изпълнен с ужас. — Недей, даже и да те моля! Аз съм пристрастена и трябва да спра! Станала съм проклета дърта наркоманка! — Лицето ѝ се сгърчи като смачкана хартия. Тя се опита да го изглади, ала не можа и го закри с длани. Измъчените ѝ ридания се запроцеждаха между пръстите ѝ и проехтяха в стаята.