Ръсти се приближи до нея, приклекна и я прегърна.
— Андрея, хубаво е, че искаш да го направиш — даже е чудесно, — но сега едва ли е най-подходящият момент за това…
Тя го изгледа със сълзящи, зачервени очи.
— Прав си, това е възможно най-неподходящото време, но трябва да стане сега! И ти не трябва да казваш нищичко нито на Дъги, нито на Роуз. Можеш ли да ми помогнеш? Може ли изобщо да стане? Защото сама няма да се справя. Тези гнусни розови хапчета! Слагам ги в аптечката си и казвам: „Толкова за днес!“, а само след час отново ги взимам! Никога не съм се чувствала толкова безсилна, никога през целия си живот! — Тя понижи глас, сякаш споделяше съкровена тайна. — Мисля, че вече болките не идват от гърба ми, а мозъкът ми заповядва на гърба ми да ме боли, за да гълтам тези гадни хапове!
— Защо искаш да ги спреш точно сега, Андрея?
Тя само поклати глава.
— Можеш ли да ми помогнеш, или не?
— Да, но ако очакваш да бъде бързо и окончателно, ще трябва да те разочаровам. Например ще започнеш да получаваш… — В съзнанието му за миг изплува образът на Джанин — как се гърчи в леглото си и бълнува за Страшната тиква. — Ще започнеш да получаваш кризи.
Андрея или не го чу, или не обърна никакво внимание на думите му.
— Колко време ще продължи?
— Физическата част? Две седмици. Максимум три-четири. — „В най-добрия случай“ — помисли си той, ала предпочете да ѝ спести тази подробност.
Тя стисна ръката му. Дланта ѝ бе леденостудена.
— Очаквах да стане по-бързо…
Изведнъж Ръсти бе осенен от една изключително неприятна идея. Може би се дължеше на параноята, предизвикана от повишения стрес напоследък, обаче не бе лишена от убедителност.
— Андрея, да не би да те изнудва някой?
— Шегуваш ли се? Всички знаят, че взимам тези хапчета, все пак живеем в толкова малко градче…
Той си помисли, че това не е отговор на въпроса му, но нищо не каза.
— Какъв е най-краткият възможен срок? — попита жената.
— С инжекции Б-12 — плюс тиамин и витамини — може да стане и за десет дни. Обаче ще ти бъде много трудно. Няма да можеш да спиш и ще страдаш от така наречения „синдром на неспокойните крака“. Неслучайно се казва, че лошите навици умират най-трудно. Трябва също така някой да следи за постепенното намаляване на дозата — някой, който да съхранява таблетките ти и да не ти ги дава, когато му ги поискаш. Защото, повярвай ми, ще го направиш.
— Десет дни? — Андрея изглеждаше обнадеждена. — Дотогава това нещо… този Купол… вече би трябвало да го няма, нали?
— Би трябвало — кимна Ръсти. — Надявам се, че още днес следобед ще се отървем от него.
— Десет дни — повтори тя. — Десет дни.
„Според най-оптимистичния сценарий — помисли си той. — Ала дори и да ги откажеш, до края на живота си ще копнееш за тях.“
Не посмя да изрече нито първото, нито второто на глас.
11.
В „Дивата роза“ беше необичайно оживено за понеделник сутринта… ала естествено в историята на Честърс Мил нямаше понеделник като този. Въпреки това редовните клиенти си тръгнаха, когато Роуз обяви, че спира да приема поръчки за грила и че ще го включат отново чак в пет следобед.
— Междувременно можете да отскочите до „Моксис“ в Касъл Рок и да хапнете там — подхвърли тя.
Шегата ѝ породи взрив от аплодисменти, защото освен всичко друго „Моксис“ бе изключително долнопробно заведение.
— Значи няма да обядваме, така ли? — попита Ърни Калвърт.
Роуз погледна към Барби, който разпери ръце в красноречив жест.
— Ще я караме на сандвичи — заяви тя. — Докато и те не свършат.
Нови аплодисменти. Тази сутрин хората изглеждаха в изненадващо добро настроение — смееха се и си разменяха шегички. А може би най-добрият знак за повдигнатия дух на хората бе задната част на ресторанта, където местата около масата за игра на карти отново бяха заети.
Навярно до известна степен за това бе спомогнал и телевизорът върху барплота, който в момента бе включен на Си Ен Ен. Коментаторите изказваха предимно предположения, обаче думите им звучаха обнадеждаващо. Неколцината учени, които бяха интервюирани, заявиха, че има голяма вероятност крилатата ракета да пробие невидимата преграда и да сложи край на кризисната ситуация. Един даже оцени шанса за успех на „повече от осемдесет процента“. Да не забравяме обаче, че той беше от Масачузетския технологичен институт, помисли си Барби. Ето защо можеше да си позволи този оптимизъм.