Сега, докато почистваше решетките на грила, някой похлопа на вратата. Той вдигна поглед и видя Джулия Шамуей, придружена от три деца. Те ѝ придаваха вид на прогимназиална учителка, повела учениците си на екскурзия. Барби пристъпи към вратата и избърса ръцете си в престилката.
— Ако пускаме всеки, който иска да яде, провизиите ни ще свършат за нула време! — изсумтя ядосано Ансън, който в момента почистваше масите. Роуз бе отскочила до „Фуд Сити“, за да се опита да купи още месо.
— Не мисля, че са дошли за храна — отвърна му Барби и се оказа съвсем прав.
— Добро утро, полковник Барбара — поздрави го Джулия и се усмихна като Мона Лиза. — Ще ми се да ви наричам майор Барбара. Като…
— Пиесата на Бърнард Шоу, знам — махна с ръка той. Беше го чувал вече. Поне десет хиляди пъти. — Ще ми представиш ли бойната си дружина?
Първото от децата бе извънредно високо и извънредно кльощаво момче с рошава тъмнокестенява коса; второто бе по-ниско и пълничко и носеше размъкнати къси панталони и избеляла тениска на „Фифти Сент“; третото бе симпатично момиче със светкавица на бузата. И макар че бе рисунка, а не татуировка, определено ѝ придаваше чар. Барби си даде сметка, че ако ѝ каже, че прилича на знаменитата роклъвица от осемдесетте Джоан Джет, девойчето едва ли щеше да разбере с кого я сравняват.
— Нори Калвърт — обяви Джулия, докосвайки рамото на момичето, — Бени Дрейк. А този висок свежарко е Джоузеф Макклачи. Вчерашната протестна демонстрация бе негова идея.
— Но не исках никой да пострада — побърза да каже Джо.
— Ти нямаш никаква вина за случилото се — каза му Барби. — Така че не си го слагай на сърцето.
— Ти наистина ли си най-големият шеф? — попита Бени, гледайки го с възхищение.
— Не — засмя се Барби. — И нямам намерение да се правя на голям шеф, освен ако не стане абсолютно наложително.
— Обаче познаваш войниците навън, нали? — включи се и Нори.
— Е, не лично. Все пак те са морски пехотинци, а аз бях в сухопътните войски.
— Ти все още си в сухопътните войски — отбеляза Джулия. На лицето ѝ бе изписана загадъчната ѝ студена усмивка, ала в очите ѝ се четеше вълнение. — Може ли да поговорим? Младият господин Макклачи има страхотна идея. Дано само да проработи.
— Ще проработи — заяви Джо. — Става ли въпрос за компютърни изгъз… неща, аз съм най-големият шеф.
— Заповядайте в офиса ми — усмихна се Барби и ги поведе към барплота.
12.
Идеята наистина бе страхотна, но вече наближаваше десет и половина и ако искаха това да се случи, трябваше да действат бързо. Барби се обърна към Джулия:
— Носиш ли си джиесе…
Тя му го пъхна в ръката, преди да успее да довърши:
— Номерът на Кокс е в паметта.
— Супер. Не че знам как да вляза там…
Джо взе апарата.
— Ти от Средните векове ли идваш?
— Да! — отвърна той. — Когато рицарите бяха храбри, а жените ходеха без бельо.
Нори се засмя и вдигна малкия си юмрук. Барби го удари леко със своя.
Джо натисна няколко бутончета на клавиатурата. Заслуша се, след което подаде телефона на младия мъж.
Сякаш Кокс бе чакал с телефон в ръка, защото се обади в мига, в който Барби допря джиесема на Джулия до ухото си.
— Как е положението, полковник? — попита Кокс.
— Като цяло бива.
— Това е едно добро начало.
„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Барби.
— Предполагам, че положението ще остане такова поне до момента, в който ракетата не рикошира в Купола или го пробие, причинявайки огромни щети на горите и стопанствата от нашата страна на барикадата. Нещо, което жителите на Честърс Мил ще приветстват. Какво казват вашите хора?
— Нищо особено. Гледат да се въздържат от прогнози.
— По телевизията друго разправят…
— Нямам време да гледам телевизия — отсече рязко Кокс. — Имаме определени надежди. Мислим, че си струва да опитаме.
Джулия го попита с очи: „Какво става?“
— Полковник Кокс, в момента съм с четирима мои приятели. Единият е младеж на име Джо Макклачи, който има доста добра идея. Ей-сега ще ви го дам… — Момчето заклати глава толкова яростно, че косата му се развя във въздуха. Барби обаче не обърна внимание на това. — … да ви обясни всичко.
Той подаде телефона на Джо и му каза само:
— Говори.
— Но…
— Недей да спориш с големия шеф, синко. Говори.
Джо го послуша. В началото беше малко притеснен и се запъваше, обаче колкото повече навлизаше в подробностите около идеята си, толкова по-ясна и уверена ставаше речта му. По едно време се заслуша, а по-късно и се усмихна. Накрая възкликна: „Точно така, сър. Благодаря ви много, сър!“ и върна апарата на Барби.