— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала! — възкликна Джулия.
Големия Джим само ѝ махна презрително с ръка, без дори да се обърне.
— Искаш ли да минем през „Дипърс“, Джим? — попита Рандолф. — Имаме време.
— Кракът ми за нищо на света не би стъпил в този бардак — изсумтя той и отвори предната врата на полицейската кола. — Сега искам само да се наспя. Но няма да го направя, защото имам много работа за вършене. Имам големи отговорности. Не съм ги искал, но Господ ме натовари с тях.
— На едни величието се пада по наследство, други го придобиват, а към трети то само снизхожда22, нали така, Джим? — подхвърли Джулия със саркастична усмивка.
Рени се обърна към нея и неистовата омраза, изписана на лицето му, я накара да отстъпи крачка назад. После мъжът се завъртя към полицейската кола.
— Хайде, шерифе.
Зеленият автомобил потегли към Честърс Мил, хвърляйки отблясъци в необичайната за октомври утринна омара.
— О! — възкликна Джо. — Страшничък човек.
— И аз мисля същото — кимна Барби.
Джулия го гледаше изпитателно. От усмивката ѝ нямаше и следа.
— Преди имаше сериозен противник — отбеляза тя. — Сега обаче се сдоби със заклет враг.
— Ти също.
Тя кимна.
— За доброто и на двама ни се надявам тази работа с ракетата наистина да се получи.
В този миг лейтенантът от другата страна на преградата им извика:
— Полковник Барбара, ние тръгваме. Ще се чувствам доста по-спокоен, ако и вие тримата направите същото.
Той му кимна и за пръв път от три години насам отдаде чест по войнишки.
18.
Бомбардировачът Б-52, който бе излетял от военновъздушната база в Карсуел в ранните часове на тази понеделнишка сутрин, кръжеше в готовност над Бърлингтън, Върмонт, още от десет и четирийсет (във ВВС са убедени, че винаги, когато е възможно, трябва да се подранява за купона). Мисията носеше кодово име „Гранд Айл“ („Голям остров“). Главен пилот беше майор Джийн Рей — човек, участвал както във Войната в залива от 1990 година, така и в по-късната война в Ирак (която пред приятели често наричаше „големия маймунджилък на Джордж Буш“). В бомбения отсек на самолета имаше две ракети „Фастхоук“. Това бе изключително оръжие, доста по-надеждно и мощно от старата „Томахоук“, ала в същото време Рей се чувстваше малко странно при мисълта, че ще изстрелят подобна ракета към американска мишена.
В дванайсет часа и петдесет и три минути червената лампичка на контролното табло светна в кехлибарено. Компютърът пое управлението на бомбардировача и започна плавно да го обръща към целта. Бърлингтън вече не се намираше под дългите тесни крила.
Рей заговори в шлемофона:
— Време е за шоу, сър.
Полковник Кокс му отвърна от Вашингтон:
— Разбрано, майоре. Успех! Разкажете играта на копелето!
— Ще го направим, сър.
В дванайсет и петдесет и четири кехлибарената лампичка започна да примигва. А точно в дванайсет часа, петдесет и четири минути и петдесет секунди светна в зелено. Рей натисна превключвателя с обозначение „едно“. Не долови нищо, освен някакво свистене под корпуса на самолета, обаче видя на монитора, че фастхоукът е започнал полета си. Ракетата бързо ускори до максималната си скорост, оставяйки след себе си плътна инверсионна следа. Сякаш някой бе надраскал с нокът небесната синева.
Джийн Рей се прекръсти и целуна основата на палеца си.
— Бог да е с тебе, синко — промълви след ракетата.
Максималната скорост на фастхоука бе пет хиляди и шестстотин километра в час. На седемдесет и пет километра от целта си и на около четирийсет и пет километра западно от Конуей, Ню Хемпшир, и източно от Белите планини компютърът ѝ светкавично изчисли и определи финалната ѝ траектория. Докато се снижаваше, скоростта ѝ падна от пет хиляди и шестстотин до три хиляди километра в час. Тя се насочи към шосе 302, което преминава в главната улица на Северен Конуей. Пешеходците погледнаха притеснено нагоре, докато самолетът прелиташе над тях.
— Не е ли малко бавен тоя самолет? — учуди се една жена на паркинга пред търговския център „Сетлърс“, докато засланяше очи с длан. Ако самонасочващата система на ракетата можеше да говори, вероятно би ѝ казала: „Още нищо не си видяла, скъпа.“