Бебето се намираше на пода сред дървените останки от креватчето. Щом я зърна, запълзя към нея и в този момент Сами забеляза кръвта, потекла от раничката на челото му.
— Литъл Уолтър! — изпищя и го вдигна от земята. Завъртя се, препъна се в една счупена летва от преградката и залитна, но все пак успя да приклекне и да запази равновесие. Сетне се изправи и забърза към банята с плачещото бебе в прегръдките си. Завъртя кранчето, обаче не потече никаква вода; помпата на кладенеца се нуждаеше от електричество, за да работи. Тогава Сами грабна една кърпа и попи кръвта от лицето на бебето. Раната се оказа плитка, ала за сметка на това дълга и назъбена. Щеше да остави белег. Тя притисна отново кърпата към нея — възможно най-силно, стараейки се да не обръща внимание на писъците на мъничето. Върху босите ѝ стъпала падаха капки кръв с големината на десетцентови монети. Щом погледна надолу, видя, че сините пликчета, които си бе сложила след заминаването на „извънредните сътрудници“, са морави и подгизнали. Първата ѝ мисъл беше, че кръвта е на Литъл Уолтър, ала после забеляза кръв по вътрешната част на бедрата си.
5.
Някак си успя да накара бебето да стои неподвижно достатъчно дълго време, за да залепи три лейкопласта върху раната и да смени потничето му с единственото друго чисто (надписът отпред гласеше: „МАЛКОТО ДЯВОЛЧЕ НА МАМА“). После се облече, докато Литъл Уолтър пълзеше в кръг по земята. Неистовият му плач бе утихнал до откъслечни подсмърчания и хлипания. Първата стъпка по тоалета ѝ бе да захвърли подгизналите от кръв бикини в кофата за боклук и да обуе нови. После попи слабините си с домакинска кърпа и си приготви още една за по-нататък. Все още кървеше. По-слабо отпреди, но и най-тежкият ѝ цикъл бледнееше пред сегашното ѝ състояние. И понеже кръвоизливът бе продължил през цялата нощ, сега леглото ѝ бе цялото в кръв.
Тя приготви раницата с нещата на бебето, след което го взе на ръце. Изведнъж ѝ се стори по-тежък от обикновено и почувства как невидимо острие я пронизва „Там Долу“; остра, пулсираща болка, напомняща симптомите на хранително отравяне.
— Отиваме в здравния център — заяви тя. — Не се тревожи, Литъл Уолтър. Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Освен това момчетата няма защо да се притесняват от белезите. Често момичетата дори ги смятат за секси. Ще карам възможно най-бързо и ще пристигнем там за нула време. — Тя отвори вратата. — Всичко ще бъде наред.
Ала раздрънканата ѝ старичка тойота изобщо не беше наред. „Извънредните сътрудници“ бяха продупчили предните гуми. В продължение на няколко секунди Сами не можеше да откъсне поглед от колата, а чувството на обреченост, което я връхлетя, надминаваше дори най-мрачните ѝ мисли от последните часове. Отчаяна, но кристално ясна идея прекоси съзнанието ѝ — да си раздели останалите „дриймбоути“ с Литъл Уолтър. Можеше да сдъвче неговия и да го сложи в шишенцето му с биберон, което той наричаше „биби“. Щеше да прикрие вкуса с шоколадово мляко. Литъл Уолтър обожаваше шоколадовото мляко. Дръзката мисъл бе съпроводена от заглавията на две от любимите стари плочи на Фил: „Нищо няма значение“ и „Защо да не го сторя?“
Сами рязко потрепери и прогони тази идея.
— Не съм такава майка — каза тя на бебето си.
Начинът, по който то я погледна, ѝ напомни за Фил, но в хубавия смисъл; онова, което загатваше за отнесеност при изчезналия ѝ съпруг, изглеждаше като трогателна наивност у сина ѝ. Тя го целуна по нослето и Литъл Уолтър се усмихна. Усмивката му бе прекрасна, обаче лентичките лейкопласт на челото му се обагряха в червено. Това не беше никак прекрасно.
— Малка промяна в плана — обяви Сами и влезе обратно в караваната. В началото не можа да се сети къде е сложила бебешкото кенгуру, но накрая го зърна — зад онова, което отсега нататък щеше да нарича мислено „Дивана на изнасилването“. Вдигна Литъл Уолтър (при което коремът отново я заболя) и криво-ляво успя да го напъха вътре. Кърпата, която бе подпъхнала в бельото си, ѝ се струваше зловещо подгизнала, ала щом провери дъното на клина си, по него не се виждаха петна. Това бе добър знак.
— Готови ли сме за разходка, Литъл Уолтър?
Бебето само притисна бузка в гърдите ѝ. Понякога фактът, че още не говори, я тревожеше — имаше приятелки, чиито шестнайсетмесечни дечица дърдореха по цели изречения, докато Литъл Уолтър използваше само девет-десет думички, но не и тази сутрин. Тази сутрин си имаше други грижи.