Денят бе изненадващо топъл за последната седмица на октомври. Небето сияеше в най-бледия нюанс на синьото, а слънчевата светлина бе някак мътна. Сами почувства как потта избива почти едновременно по лицето и врата ѝ, а и слабините я боляха доста силно. Нещо повече — болката се засилваше с всяка стъпка. Замисли се дали да не се върне в караваната, за да глътне един аспирин, ала се сети, че аспиринът засилва кървенето. Освен това… да си го кажем направо, разполагаше ли с аспирин? Май не.
Имаше и нещо друго — нещо, което не смееше да признае пред себе си. Боеше се, че върне ли се веднъж в караваната, няма да има силите (и куража) да излезе отново навън.
На предното стъкло, до лявата чистачка, се мъдреше бяло листче. В горната му част сред маргаритки бе щампован надписът: „Напомняне от САМИ“. Вероятно бе откъснато от кухненското ѝ тефтерче, помисли си тя, и почувства как се изпълва с гняв. Под маргаритките бе надраскано: „Раздрънкай се и гумите ще са само началото.“ Под това изречение някой друг бе добавил: „Следващия път може да те обърнем и да се позабавляваме в задния двор.“
— Мечтай си, копеле! — измъчено прошепна тя.
Смачка на топка бележката и я захвърли до спуканата предна гума. Горката стара корола изглеждаше посърнала и тъжна също като нея. Сами закрачи по алеята, спирайки в края ѝ, за да се подпре на пощенската кутия за няколко секунди. Металната ѝ повърхност бе затоплена от слънцето, което започваше да напича и да разлива горещи вълни по шията ѝ. Нямаше почти никакъв ветрец. Нали октомври трябваше да е прохладен и ободряващ, помисли си тя. Може би всичко бе заради глобалното затопляне. После обаче ѝ хрумна, че точната дума е не „глобално“, а „локално“.
Мотън Роуд се простираше пред нея пустеещ и сив. На около километър и половина вляво се издигаха кокетните нови къщички на Източен Честър, където баровците и баровките на Честърс Мил се връщаха след залеза на кариерите си в офисите и банките в Луистън-Обърн. Вдясно се намираше търговската част на града. Там беше и здравният център.
— Готов ли си, Литъл Уолтър?
Бебето нито отрече, нито потвърди. Сумтеше си тихичко, сгушено в рамото ѝ, и лигавеше тениската ѝ. Сами си пое дълбоко дъх, помъчи се да игнорира пулсиращата болка, идваща от „Там Долу“, нагласи кенгуруто и се запъти надясно.
Когато сирената на градския съвет започна да сигнализира за пожара, в първия момент Сами си помисли, че има халюцинации, което никак не беше добре. После обаче зърна дима и с облекчение установи, че е далеч на запад. Не представляваше заплаха за нея и Литъл Уолтър, нито я засягаше по някакъв начин… Освен ако по пътя не минеше някой, който иска да огледа отблизо пораженията от огъня. И ако този някой бе достатъчно добронамерен, можеше дори да я откара до здравния център.
Тя започна да си тананика парчето на Джеймс Макмърти, което бе доста популярно последното лято, ала щом стигна до: „В осем без четвърт всичко замира и няма отде да си купиш ти бира“, внезапно замлъкна. Гърлото ѝ бе пресъхнало и нямаше глас. Тя примигна и установи, че има опасност да падне в канавката, и то в отсрещната страна на шосето. Значи се бе лутала по пътя… Идеална възможност някой шофьор да я блъсне, вместо да я вземе на стоп!
Тя погледна през рамо, надявайки се да зърне поне една кола, но шосето пустееше и ако беше малко по-горещо, над асфалта със сигурност щеше да трепти мараня.
Сами се върна откъм тази страна на шосето, покрай която бе започнала прехода си. Усещаше, че залита, а краката ѝ сякаш бяха от желе. „Като пиян моряк съм — мина ѝ през ума. — Пиян моряк раа-ноо сутринта.“ Само дето вече не беше сутрин, а следобед, бе проспала почти целия ден и когато погледна надолу, видя, че дъното на клина ѝ е оцветено в мораво, също като бикините, които бе изхвърлила в кошчето. „Няма да може да се изпере, а и имам само два други клина, които ми стават…“ Тогава се сети, че единият от двата имаше голяма дупка на седалището, и се разплака. Сълзите донесоха приятна хладина на пламналите ѝ страни.
— Всичко е наред, Литъл Уолтър — каза. — Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Наред като сладолед. Като…
Ненадейно пред очите ѝ разцъфна черна роза и силите ѝ я напуснаха съвсем. Тя почувства как контролът над мускулите ѝ се оттича от тях като вода. Залитна и докато падаше, съзнанието ѝ бе прорязано от една тревожна мисъл: „Настрани! Завърти се настрани! Внимавай да не смачкаш бебето!“
Поне в това успя и в следващия миг вече лежеше на банкета на Мотън Роуд, без да помръдва под мътната светлина на жаркото слънце, което подхождаше повече за юли, отколкото за октомври. Литъл Уолтър се събуди и започна да плаче. Опита се да се измъкне от кенгуруто, обаче не можа; Сами добре го бе пристегнала и сега бебето бе заклещено вътре. На челото му кацна муха, вкуси от кръвта, процеждаща се през лейкопласта, и отлетя. Навярно за да докладва пред въздушния щаб за лакомството и да се върне с подкрепления.