Младата жена въздъхна и се обърна към Барби:
— Казаха ни, че пасторът на Независимата църква може да ни намери някаква свободна къща, където четиримата да отседнем, докато всичко това не приключи. Май ще се наложи да станем приемни родители поне за известно време.
Тя погали косата на момчето. Търстън Маршал не изглеждаше очарован от перспективата да става приемен родител, но въпреки това прегърна през рамо Алис. Барби хареса постъпката му.
— Единият полицай се казваше Млааадши — обади се момиченцето. — Беше много симпатичен и мил. Франки не беше толкова симпатичен, но също беше мил. Даде ни десертче „Милки Уей“. Мама казва, че не трябва да взимаме нищо от непознати, но… — Тя вдигна рамене, сякаш за да покаже, че нещата са се променили — факт, който двете с Каролин явно разбираха далеч по-добре от преподавателя.
— Към нас хич даже не бяха мили — изсумтя Търстън. — Особено когато ме удариха в корема, нали, Каро?
— Човек трябва да преглъща както сладкото, така и горчивото — изрече философски Алис. — Така казва мама.
Каролин се засмя. Барби последва примера ѝ, а след миг го направи и Маршал, въпреки че се държеше за корема и гледаше младата си приятелка с известен укор.
— Отидох и похлопах на вратата на църквата — каза Каролин. — Ала никой не ми отговори, затова влязох. Вратата бе отключена, обаче не видях никого. Имате ли представа кога ще се върне пасторът?
Барби поклати глава.
— На ваше място бих взел тази шахматна дъска и бих отишъл до дома на свещеника. Не е далеч. Търсете преподобната Пайпър Либи.
— Cherchez la femme23 — измърмори Търстън.
Барби вдигна рамене, после кимна.
— Тя е добър човек, а и в Честърс Мил има свободни къщи. Даже може и да имате възможност за избор. Не е изключено да откриете и провизии в килера на дома, в който ви настанят.
Това отново го накара да се замисли за противоядреното укритие.
Междувременно Алис бе напъхала в джобовете си фигурките и държеше под ръка шахматната дъска.
— Господин Маршал ме победи във всички досегашни игри — сподели тя с Барби. — Казва, че да оставяш децата да побеждават само защото са деца, било с-ниско-дителство. Обаче ставам по-добра, нали, господин Маршал?
Тя му отправи лъчезарна усмивка и преподавателят също ѝ се усмихна в отговор. Барби си каза, че въпреки обстоятелствата тази необичайна групичка едва ли ще има проблеми.
— Младостта трябва да бъде възнаграждавана, скъпа моя Алис — отбеляза Търстън Маршал. — Но не веднага.
— Искам мама! — каза мрачно Ейдън.
— Само да имаше начин да се свържа с нея! — въздъхна Каролин. — Алис, сигурна ли си, че не си спомняш адреса на електронната ѝ поща? — После се обърна към Барби с думите: — Оставила е мобилния си телефон в хижата, така че не ни върши работа…
— Помня само, че беше в „хотмейл“ — отвърна Алис. — Понякога мама казваше, че навремето била много „хот“24, но татко направил всичко възможно да промени това.
Каролин се усмихна и изгледа възрастния си приятел.
— Да се размърдаме, а?
Той ѝ кимна.
— Можем да отидем до дома на преподобната и да се надяваме, че ще се върне скоро от задачите, по които е излязла.
— Домът ѝ най-вероятно не е заключен — обясни им Барби. — Ако е заключено, проверете под изтривалката на входа.
— Не мога да си позволя подобно нахалство — намръщи се Търстън.
— Аз обаче мога — заяви Каролин и се изкикоти. Щом я чу, момченцето също се усмихна.
— Нахалство, нахалство! — извика Алис Епълтън и се затича по пътечката между скамейките с разперени ръце, размахвайки шахматната дъска като ветрило. — Хайде, всички, да се правим на нахални!
Преподавателят въздъхна и тръгна подире ѝ.
— Ако счупиш шахматната дъска, Алис, никога няма да ме победиш!
— Напротив, ще ви победя, защото младостта трябва да бъде възнаграждавана! — отвърна тя, без да спира да се смее. — Освен това можем да я залепим! Хайде!
Ейдън започна да се върти неспокойно в обятията на Каролин. Тя го пусна на земята и той се втурна след сестра си.
— Благодаря ви, господин… — Жената му подаде ръката си.
— Радвам се, че се срещнахме — отвърна Барби на ръкостискането ѝ. После се ръкува и с преподавателя. Меката му, отпусната длан напомни на младия мъж за онези „учени“ глави, които се изживяваха като големи интелектуалци и поради тази причина се отнасяха с презрение към физическите упражнения.
Каролин и Търстън поеха след децата. На прага Маршал се обърна и слънчевите лъчи, струящи през високите прозорци, озариха лицето му, придавайки му вид на осемдесетгодишен старец.