— Аз съм редакторът на последния брой на „Плаушеърс“ — заяви той. Гласът му трепереше от негодувание и болка. — Това е изключително престижно литературно списание, едно от най-добрите в страната. Нямат никакво право да ме удрят в корема или да ми се подиграват…
— Така е — кимна Барби. — Естествено, че нямат. Грижете се добре за децата.
— Обещаваме — кимна Каролин, хвана възрастния мъж за ръката и я стисна. — Хайде, Търс!
Барби изчака на мястото си, докато не чу захлопването на външната врата. После се отправи да търси стълбите, водещи към кухнята и конферентната зала на градския съвет. По думите на Джулия там трябваше да има стълбище, водещо надолу, което щеше да го отведе до противоядреното укритие.
7.
Първата мисъл на Пайпър беше, че някой е захвърлил край шосето чувал с боклук. Щом се приближи обаче, видя, че „чувалът“ всъщност е човешко тяло.
Жената отби колата и изскочи толкова бързо от нея, че падна на едно коляно и го одраска. Когато се изправи, забеляза, че телата всъщност са две — на жена и пеленаче. И поне детенцето беше живо — макар и вяло махаше с ръчички.
Пайпър се втурна към тях и обърна жената по гръб. Беше млада и ѝ се стори смътно позната, макар че не принадлежеше към паството ѝ. Челото и бузите ѝ бяха сериозно насинени. Преподобната измъкна бебето от кенгуруто и когато го притисна в обятията си и го погали косицата му, то ревна с всички сили.
Дрезгавият му плач накара жената да надигне клепачи. В същия миг Пайпър забеляза, че клинът ѝ е подгизнал от кръв.
— Литъл Уолтър — изхриптя клетницата.
Пайпър не разбра думите ѝ25.
— Не се тревожете, в колата имам вода. Стойте неподвижно. Бебето ви е при мен, всичко е наред — каза тя, въпреки че далеч не беше сигурна в това. — Аз ще се погрижа за него.
— Литъл Уолтър! — повтори жената с окървавения клин и затвори очи.
Пайпър се завтече към колата си, а сърцето ѝ биеше с такава сила, че усещаше как очите ѝ пулсират в унисон с ударите му. Долавяше в устата си металически вкус. „Господи, помогни ми! — помоли се тя и понеже не можа да се сети за нищо друго, повтори мислено молитвата си: — Боже, о Боже, помогни ми с тази жена!“
Субаруто ѝ имаше климатик, но въпреки жегата тя не го бе включила; по принцип рядко го използваше. Смяташе, че не е екологично. Сега обаче го пусна, и то на пълна мощност. Положи бебето на задната седалка, вдигна стъклата на прозорците, затвори вратите и побърза да се върне при младата жена, лежаща в прахта. Изведнъж обаче я споходи ужасна мисъл — ами ако детенцето се изкатереше по седалката, натиснеше някой бутон и я заключеше?
„Господи, колко съм глупава. Най-лошият свещеник на света в момент на истинска криза. Боже, помогни ми да не бъда толкова глупава!“
Тя се върна при колата, отвори шофьорската врата, надзърна над облегалката и видя, че момченцето продължава да си лежи там, където го беше оставила, само дето сега смуче палеца си. Очичките му я погледнаха за миг, след което се върнаха към тавана, сякаш там имаше нещо по-интересно. Най-вероятно въображаеми анимационни филмчета. Камизолката му под гащеризона бе плувнала в пот. Преподобната измъкна електронния ключ от верижката му и се втурна към младата жена, която се опитваше да се изправи.
— Недейте! — спря я Пайпър, коленичи до нея и обгърна раменете ѝ с ръка. — Не трябва да се…
— Литъл Уолтър… — промълви клетницата.
„Ужас, забравих водата! Боже, защо ме остави да забравя водата?“
Майката на бебето отново се помъчи да се надигне. Това никак не се хареса на Преподобната, защото противоречеше с всички правила за оказване на първа помощ, ала имаше ли избор? Шосето пустееше и не можеше да остави непознатата под палещото слънце, понеже така щеше само да влоши състоянието ѝ. Ето защо, вместо да я накара да легне пак на земята, Пайпър ѝ помогна да се изправи.
— Не бързайте — каза, като държеше жената през кръста и я направляваше доколкото можеше. — Бавно и спокойно, не бързаме за никъде… В колата е прохладно, имам и вода…
— Литъл Уолтър! — промълви клетницата и ненадейно залитна настрани, обаче успя да запази равновесие и запристъпва малко по-бързо.
— Вода — кимна Пайпър. — Ще ви дам. После ще ви закарам в болницата.
— В… равния… център…
Преподобната отново не я разбра и поклати глава.
— Не, отиваме директно в болницата. Заедно с вашето бебче.
— Литъл Уолтър — прошепна жената. Олюлявайки се, тя стоеше до колата с клюмнала глава и падаща пред очите ѝ коса. Пайпър отвори дясната предна врата и ѝ помогна да се разположи на седалката.