После взе бутилка „Поланд Спринт“ от централната конзола и отвинти капачката. Жената грабна шишето от ръцете ѝ, преди Пайпър да успее да ѝ го предложи, и започна да пие жадно на големи глътки. Водата потече по брадичката и шията ѝ и намокри горната част на фланелката ѝ.
— Как се казвате? — попита преподобната.
— Сами Буши — гласеше отговорът. Миг по-късно, докато стомахът ѝ се свиваше в спазми, черната роза отново започна да расте пред очите на Сами. Бутилката се изплъзна от пръстите ѝ и тупна върху стелката, а младата жена изгъргори и изгуби съзнание.
Пайпър караше с най-високата скорост, на която бе способна. Това означаваше много, понеже Мотън Роуд си оставаше пуст, ала щом пристигна в болницата, научи, че доктор Хаскел е починал предишния ден, а асистентът му Евърет не е там.
Сами бе прегледана и хоспитализирана от прочутия медицински експерт Дъги Туичъл.
8.
Докато Джини се опитваше да спре кръвоизлива на Сами Буши, а Туич се грижеше за критично обезводнения Литъл Уолтър, Ръсти Евърет седеше безмълвен на една пейка в парка зад градския съвет. Пейката се намираше под разперените клони на висок смърч и мъжът си мислеше, че е невидим за външния свят под сянката им. Поне докато седеше неподвижно.
Пред очите му се случваха интересни неща.
Бе възнамерявал да отиде направо в хранилището зад кметството (Туич го бе нарекъл „бараката“, ала продълговатата дървена постройка, която приютяваше и четирите снегорина на Честърс Мил, представляваше нещо доста по-голямо) и да провери как е положението с пропана, обаче точно тогава се появи една от полицейските коли. Тя спря — зад волана бе Франки Делесепс — и Рени Младши изскочи от предната дясна врата. Двамата размениха няколко думи, след което Делесепс потегли сам.
Младши изкачи каменното стълбище пред входа на полицейския участък, ала вместо да влезе вътре, приседна на стъпалата и започна да масажира слепоочията си, сякаш имаше главоболие. Ръсти реши да почака. Не искаше да бъде спипан в хранилището с енергийните запаси на града, особено пък от сина на градския съветник Рени.
По едно време Младши извади мобилния телефон от джоба си, допря го до ухото си, заслуша се, каза нещо и пак го прибра. И пак се зае със слепоочията си. Доктор Хаскел беше казал нещо за този младеж. Мигрена ли беше? Определено приличаше на мигрена. И в подкрепа на това свидетелстваше не само масажът на слепоочията, но и начинът, по който Младши бе навел главата си…
„Сякаш се опитва да ограничи зрителното си поле“ — помисли си Ръсти. Сигурно бе забравил имитрекса или зомига вкъщи. Ако Хаскел изобщо му бе предписал подобни медикаменти, естествено.
Ръсти се понадигна от мястото си — в момента Младши не изглеждаше особено наблюдателен, следователно едва ли щеше да го забележи, ако прекоси набързо парка и се приближи откъм задната страна на съвета, — ала зърна нещо, което го накара да седне обратно на пейката. Дейл Барбара, готвачът на аламинути, който бе повишен в чин полковник (от самия президент, както твърдяха някои) стоеше под тентата на „Глобус“, притаил се сред сенките също като него. И Ръсти имаше чувството, че Барбара също наблюдава младия господин Рени.
Интересно.
Очевидно и Барбара бе стигнал до извода, който Ръсти вече си беше направил — че Младши не стои на пост, а чака. Най-вероятно някой, който да мине оттам с колата си. Тогава Барбара прекоси бързо улицата и — след като вече бе извън полезрението на Рени Младши — се спря, за да прочете съобщението на таблото за обяви. После влезе вътре.
Ръсти реши да остане още известно време на мястото си. Под дървото му беше приятно, а и бе любопитен кого ли чака Младши. Хората все още се връщаха от „Дипърс“ (някои с удоволствие биха останали, ако имаше обилни количества алкохол) и повечето от тях, също като младежа на стълбите пред полицията, бяха увесили носове. Но не от болка, каза си Ръсти, а от отчаяние. А може би и болката, и отчаянието бяха едно и също нещо. Струваше си да се замисли над това, но навярно някой друг път.
Защото се появи една кола, която нямаше как да бъде сбъркана — ненаситният за бензин черен хамър на Големия Джим Рени. Клаксонът му проехтя нетърпеливо и стресна трима пешеходци, които вървяха по улицата. Те се разбягаха като овце.
Джипът спря пред полицейското управление. Младши вдигна глава, обаче така и не се изправи. Вратите се отвориха. От шофьорската седалка се надигна Анди Сандърс, а от тази до него — Рени. Ръсти повдигна учудено вежди — Големия Джим да даде на друг да управлява любимото му черно бижу? Не си спомняше да е виждал друг човек зад волана на чудовищния джип. „Може пък да е решил да повиши Анди от свое кученце в свой шофьор“ — помисли си, ала щом зърна как Големия Джим изкачва стълбите пред участъка, отхвърли тази хипотеза.