Като повечето медицински лица с голям опит той имаше набито око и можеше да поставя диагнози от разстояние. Естествено никога не би предписал лечебен курс въз основа на подобни наблюдения, ала можеше веднага да различи човека, на когото преди шест месеца са сложили ставна протеза, от страдащия от хемороиди. И то само по походката. Жената със схванат врат пък обръщаше не лицето си, а цялото си тяло, когато искаше да погледне през рамо, а детето, хванало въшки на летния лагер, чешеше главата си по изключително характерен начин. Сега Големия Джим притискаше длан към горната част на забележителното си шкембе — типично за човек, който е с извадено рамо. Ето защо не бе никак изненадващо, че Сандърс е бил произведен в почетната титла „водач на хамъра“.
Тримата мъже заговориха. Младши продължаваше да седи на стъпалата. По някое време Сандърс приседна до него, бръкна в джобовете си и извади нещо, което проблесна на мътната следобедна светлина. Зрението на Ръсти бе добро, но тъй като ги деляха около петдесетина метра, не можа да различи добре предмета. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че е или от стъкло, или от метал. Тогава Рени посочи към джипа — със здравата си ръка — и Младши поклати глава. Тогава и Сандърс посочи към джипа. Младши отново отказа (Ръсти предполагаше, че това бе значението на жеста му), след което сведе глава и възобнови масажа на слепоочията си. Двамата по-възрастни мъже се спогледаха, като Анди изви врата си, понеже продължаваше да седи на стъпалата. Както и в сянката на Рени старши, помисли си Ръсти. Големия Джим вдигна рамене и разпери ръце — жест, чието недвусмислено значение беше: „Е, май не можем да направим нищо друго.“ Тогава Сандърс се изправи и двамата влязоха в участъка. Междувременно Рени старши се спря за миг, за да потупа сина си по рамото. Младши не реагира. Продължи да си седи на същото място, сякаш смяташе да остане там в близките сто години. На входа Анди отвори угоднически вратата и направи път на спътника си, а сетне го последва във вътрешността на сградата.
Двамата градски съветници едва се бяха скрили от погледа му, когато от кметството излезе доста странна групичка — застаряващ джентълмен и млада дама в компанията на две деца — момче и момиче. Хлапетата се държаха за ръце, а момичето носеше шахматна дъска под мишница. Момченцето изглеждаше посърнало и унило като Младши… и също като него търкаше едното си слепоочие със свободната си ръка. Четиримата тръгнаха по една от главните алеи на парка и не след дълго се озоваха точно пред пейката на Ръсти.
— Здравейте — каза момичето с жизнерадостен тон. — Аз съм Алис. А това е Ейдън.
— Ще живеем в къщата на праподобната — заяви намусено Ейдън. Детенцето продължаваше да търка слепоочието си и изглеждаше доста пребледняло.
— Това е чудесно — отвърна Ръсти. — Да знаеш на мен как ми се живее там!
Междувременно мъжът и жената настигнаха децата. Държаха се за ръце. Баща и дъщеря, предположи той.
— Всъщност отиваме да поговорим с преподобната Либи — заяви жената. — Случайно да знаете дали се е върнала?
— Нямам никаква представа — вдигна рамене той.
— Е, в такъв случай просто ще я почакаме. В къщата на праподобната — добави тя, усмихна се на възрастния си спътник и Ръсти изведнъж си каза, че може и да не са баща и дъщеря. — Най-малкото портиерът така ни посъветва.
— Ал Тимънс ли? — Медикът се сети, че бе видял Ал да се качва в пикапа на Бърпи.
— Не, другият — отвърна възрастният мъж. — Каза, че преподобната може да ни намери къща, където да се настаним.
Ръсти кимна.
— Значи сте говорили с Дейл, нали?
— Не си спомням да ни се е представял — намръщи се дамата.
— Хайде! — Момчето пусна ръката на сестра си и задърпа жената. — Искам да поиграем на онази другата игра, която ми обеща! — Тонът му обаче издаваше по-скоро раздразнение, отколкото нетърпение, и Ръсти предположи, че се дължи или на преживян стрес, или на някакво физическо неразположение. „Дано да е просто лека настинка — помисли си. — Последното, което ни трябва сега, е грипна епидемия.“
— Загубили са се с майка си — довери му шепнешком жената. — И сега ние се грижим за тях.
— Много мило от ваша страна — рече той. И беше искрен. — Синко, боли ли те главата?
— Не.
— А гърлото?
Момчето, което се казваше Ейдън, поклати глава. Тъжните му очи бяха вперени в Ръсти.