— И знаете ли какво? Хич даже не ми пука, ако тази година не играем на „номер или лакомство“!
— Ейдън Епълтън! — извика Алис, потресена от думите на братчето си.
Ръсти се усмихна.
— Така ли? И ще ми кажеш ли защо?
— Защото мама ни остави тук и отиде за скуски!
— Иска да каже „закуски“ — добави момичето (вече с по-мек тон).
— Отиде за кремки — изсумтя Ейдън. Изглеждаше като дребно старче — начумерено дребно старче. — Страх ме е да обикалям на Хелоуин без мама.
— Хайде, Каро — обади се възрастният мъж. — Трябва да…
Ръсти се надигна от пейката.
— Може ли да ми отделите една минута, госпожо? На две крачки оттук…
Каро изглеждаше смутена и объркана, обаче го последва от другата страна на големия смърч.
— Да е имало момчето някакви пристъпи напоследък? — попита той. — Примерно изведнъж да захвърли това, което прави… и да застане неподвижно за известно време… да се втренчи в една точка… или да мляска с устни…
— Нищо подобно — заяви възрастният мъж, който също ги бе последвал.
Жената се съгласи, но на лицето ѝ се бе изписала тревога.
Спътникът ѝ го забеляза и изгледа намръщено Ръсти.
— Вие лекар ли сте?
— Парамедик съм. Помислих си, че…
— Е, оценяваме загрижеността ви, господин…
— Ерик Евърет. Наричат ме Ръсти.
— Оценяваме загрижеността ви, господин Евърет, но смятам, че е лишена от основание. Не забравяйте, че тези деца са били разделени от майка си…
— И са преживели две нощи, без да се хранят — допълни Каро. — И тъкмо решили да тръгнат към града, когато двама… полицаи — тя сбърчи нос, сякаш думата миришеше лошо — … са ги открили.
Ръсти кимна.
— Да, това донякъде обяснява нещата. Макар че момичето изглежда съвсем спокойно.
— Децата реагират по различен начин. Време е да тръгваме. Отдалечават се от нас, Търс!
Алис и Ейдън тичаха през парка и ритаха насъбралите се купчинки пъстра шума. Момичето размахваше шахматната дъска и надаваше възгласи: „Отиваме при праподобната! При пра-подобната!“ Братчето ѝ я следваше по петите и също викаше с пълно гърло.
„Сигурно момченцето е имало моментна дисоциативна фуга26“ — помисли си Ръсти. Останалото е било просто съвпадение. И не само — кое американско хлапе не си мисли за Хелоуин през втората половина на октомври? Едно нещо обаче бе сигурно — ако по-късно някой разпиташе тези хора, те със сигурност щяха да си спомнят точно къде и кога са видели Ерик (Ръсти) Евърет. Дотук беше със секретната операция.
Прошареният мъж повиши глас:
— Деца! Успокойте се малко!
Младата жена се усмихна и подаде ръка на медика.
— Благодаря ви за загрижеността, господин Евърет… Ръсти.
— Вероятно се престаравам. Професионална деформация. Извинете за безпокойството.
— Няма нищо. Това навярно е най-откаченият уикенд в историята на света. Да не го забравяме.
— Определено. Ако имате нужда от мен, елате в болницата или здравния център. — И той посочи към медицинския комплекс, който щеше да се вижда добре оттук, когато дърветата се разделят напълно с есенните си премени. „Ако листата опадат“ — помисли си Ръсти.
— А може да ви потърсим и тук, на тази пейка — добави усмихнато тя.
— Да, абсолютно.
— Каро! — В гласа на Търс се долавяха нотки на нетърпение. — Хайде, трябва да вървим!
Тя махна на Ръсти — по-скоро с пръсти, отколкото с длан — и забърза след останалите. Движеше се леко и грациозно. Той се зачуди дали Търс знаеше, че момичетата, чиято походка е лека и грациозна, почти винаги зарязват възрастните си любовници. Може би го знаеше. Може би му се бе случвало и преди.
Загледа ги как се отдалечават през парка към Независимата църква. Не след дълго дърветата ги закриха от погледа му. Когато се обърна към полицейския участък, Рени младши вече не беше там.
Остана още минута-две на мястото си, като барабанеше с пръсти по бедрата си. Накрая взе решение и се изправи. Проверката на газовите бутилки в градското хранилище можеше да почака. Далеч по-интересно му беше да узнае какво ли правеше в сградата на градския съвет единственият армейски офицер в Честърс Мил.
9.
Точно в момента, в който Ръсти прекосяваше парка и изминаваше последните метри, делящи го от кметството, Барби си подсвирна тихичко през зъби. Противоядреното укритие беше дълго като луксозен вагон-ресторант и всички рафтове бяха отрупани с консервирани храни. Повечето бяха предимно морска храна — купчини от сардини, редици от сьомга, както и нещо, наречено „Панираните миди на Сноу“, което Барби се надяваше никога да не вкуси. Запасите със сушени храни включваха големи пластмасови кутии с надписи „ОРИЗ“, „БРАШНО“, „СУХО МЛЯКО“ и „ЗАХАР“. Имаше и множество бутилки с етикети „ПИТЕЙНА ВОДА“. Барби преброи десет големи кашона с „ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ: ДОПЪЛНИТЕЛНО КОЛИЧЕСТВО КРЕКЕРИ“. Други два съдържаха „ДОПЪЛНИТЕЛНО КОЛИЧЕСТВО ШОКОЛАД“. На стената над тях се виждаше жълта табелка, гласяща: „700 КАЛОРИИ НА ДЕН И ГЛАДЪТ БЯГА ОТ МЕН.“