— Дрън-дрън — измърмори младият мъж.
В далечния край на помещението имаше врата. Той я отвори и се озова насред непрогледен мрак. Пръстите му зашариха по стената и не след дълго намериха ключа за осветлението. Оказа се, че се намира в друга зала, не толкова голяма като предишната, но също доста просторна. Изглеждаше стара и неизползвана, но не мръсна (вероятно поне Ал Тимънс знаеше за нея, защото рафтовете и подът изглеждаха редовно почиствани). Тук съхраняваната вода бе в стъклени бутилки — за последен път Барби бе виждал такива по време на краткия си войнишки престой в Саудитска Арабия.
Във второто помещение имаше десетина сгънати походни легла, както и обикновени сини чаршафи и матраци, сложени в прозрачни найлонови пликове, снабдени с ципове. Тук освен провизии се забелязваха и големи кашони с етикети „САНИТАРНИ КОМПЛЕКТИ“ и „КИСЛОРОДНИ МАСКИ“. Видя и малък спомагателен генератор, който можеше да осигурява минимално електрозахранване. В момента работеше; вероятно се бе задействал с включването на осветлението. От двете му страни се издигаха лавици. Върху едната имаше радиоприемник, който сигурно е бил нов по времето, когато песента „Конвой“ на Бил Фрайс е била още топъл-топъл хит. На другата се виждаха два котлона и метална кутия, боядисана в яркожълто. Емблемата отгоре ѝ датираше от дните, когато двете букви CD27 изобщо не означаваха „компактдиск“. Вътре трябваше да се намира това, за което бе дошъл.
Барби вдигна кутията и за малко да я изпусне — оказа се доста тежичка. Отпред пишеше: „Отброява в секунда“. Когато включиш уреда и насочиш сензора към даден обект, иглата може да остане в зелената зона, да се издигне към жълтия център на циферблата… или да продължи към червения сектор. „Което — помисли си Барби — няма да е на добро.“
Включи го. Лампичката обаче остана тъмна, а иглата не помръдна от нулата.
— Батерията е изтощена — изрече някой зад гърба му и Барби за малко да подскочи. Огледа се и видя висок, едър мъж със светла коса, който стоеше пред вратата, свързваща двете помещения.
В продължение на един дълъг миг името на човека му се изплъзваше, макар че почти всяка неделна сутрин той идваше в ресторанта — понякога в компанията на жена си, но неизменно с двете си малки дъщерички. Най-накрая го осени:
— Ръсти Евърс, нали така?
— Близо си; всъщност е Евърет. — Мъжът му подаде ръка. Донякъде притеснен, Барби пристъпи към него и я стисна. — Видях те да влизаш. А това… — Ръсти посочи Гайгеровия брояч — … е наистина добра идея. Някой сигурно нарочно го държи тук. — Той не обясни какво точно има предвид, но и нямаше нужда да го прави.
— Радвам се, че одобряваш постъпката ми. Така ме стресна, че щях да получа инфаркт. Макар че ако бе станало така, сигурно щеше да се погрижиш за мен. Лекар си, нали?
— Парамедик. Това означава…
— Знам какво означава.
— Добре, печелиш комплект за готвене на пара. — Ръсти посочи към уреда. — Предполагам, че се захранва от шестволтова батерия. Почти съм сигурен, че видях такива в магазина на Бърпи. И тъй като в момента там едва ли има навалица, какво ще кажеш да поразузнаем още малко?
— Какво точно те интересува?
— Хранилището отвън.
— Мога ли да разбера защо?
— Зависи от нещата, които ще открием. Ако се натъкнем на онова, което изчезна от болницата, двамата с теб навярно ще обменим малко информация.
— А ще споделиш ли какво точно е изчезнало?
— Запасите ни от газ, братко.
Барби се замисли.
— Е, какво пък. Да отидем да хвърлим едно око.
10.
Младши стоеше в подножието на паянтовите стълби, водещи към дрогерията на Сандърс, и се чудеше дали силното му главоболие ще му позволи да ги изкачи. Може би. По всяка вероятност. От друга страна, не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че на половината път черепът му ще се пръсне като новогодишен фойерверк. Петното отново танцуваше пред погледа му, подскачайки в унисон с пулса му, ала вече не беше бяло, а яркочервено.
„Много по-добре щеше да ми е в тъмното — помисли си той. — В килера, заедно с приятелките ми.“
Е, ако всичко вървеше по план, после спокойно можеше да иде там. В този момент килерът на Маккейновата къща на Престил Стрийт му се струваше най-хубавото място на света. Естествено, Когинс също беше там, но какво от това? Винаги можеше да изблъска посрания евангелист встрани. Важното бе пасторът да остане скрит — поне за известно време. И то не за да защити баща си (нито умираше от желание да го прави, нито беше изненадан от постъпката му; винаги бе знаел, че Големия Джим Рени е способен да убие някого), а за да скрои шапката на Дейл Барбара.