— Хауи, токът изгасна. И се чуха гърмежи.
Хауи. Хауи, та Хауи! Като гологлавия тъп комик Хауи Мандъл по телевизията! Той се опита да се примири като истински християнин — да му се не види, наистина се примири, само че понякога се питаше дали прякорът донякъде не носеше вина за джаджата в гърдите, която му бяха сложили лекарите.
— А?
Тя забели очи, измарширува до радиото върху капака на колата и го изключи, прекъсвайки по средата „Приятел наш Исусе“ в изпълнение на хора на Норман Лубоф.
— Колко пъти съм ти казвала да не слагаш тази пущина върху колата ми? Ще я издраскаш и ако реша да я продам, цената автоматично ще падне.
— Прощавай, Брен. Какво каза?
— Токът изгасна! И нещо избумтя. Може би натам отива Джони Трент.
— Хенри е — поправи я той. — Джони е в Касъл Рок.
— Който ще да е…
Зави друга сирена, само че от новия модел, който Дюк Пъркинс мислено наричаше „птичка-чуруличка“. Това ще да беше Джаки Уетингтън с номер две. Нямаше кой друг да е. Излязла беше с колата, докато Рандолф седеше в управлението, вирнал крака на бюрото си, люлееше се на стола и четеше „Демократ“. Или се беше затворил в клозета. Питър Рандолф беше читаво ченге и в дадени моменти можеше да проявява нечувана твърдост, обаче Дюк не го харесваше. Отчасти понеже явно беше подлога на Джим Рени, но най-вече защото го смяташе за мързелив, а Дюк Пъркинс не понасяше полицаите-лентяи.
Бренда се кокореше срещу него. Цели четирийсет и три години беше омъжена за полицай и знаеше, че два гърмежа, две включени сирени и прекъсване на тока не вещаеха нищо добро. Щеше да се учуди, ако Хауи смогнеше да събере сухите листа от моравата или да слуша по радиото как драгоценните му „Пуми“ от Туин Мил размазват футболистите от Касъл Рок.
— Обади се в участъка — промърмори. — Нещо се взриви. Дано няма жертви.
Той свали от колана си мобилния телефон. Проклетият апарат висеше там като пиявица от зори до мрак, но нямаше спор, че вършеше работа. Дюк не набра номера, само се втренчи в телефона, очаквайки да зазвъни.
В този момент обаче се обади друга птичка-чуруличка: кола номер едно. И Рандолф си беше размърдал задника. Което означаваше, че работата е много дебела. Дюк вече не смяташе, че ще го потърсят по мобилния, и го затъкна обратно в колана, но тъкмо тогава апаратът иззвъня. Обаждаше се Стейси Могин.
— Стейси? — Той знаеше, че няма нужда да крещи в проклетата машинка — Бренда му го беше казала поне сто пъти, обаче той го правеше по навик. — Какво търсиш в участъка в събота, мамка…
— Не съм там, обаждам се от нас. Питър ме помоли да ти предам, че на шосе 119 е станало голямо мазало. Каза, че… — Тя се поколеба. — Че са се сблъскали самолет и камион за превоз на дървесина.
— Не виждам как може да се случи, но…
Самолет. Господи! Преди около пет минути или малко повече, докато той събираше сухите листа и припяваше на Исусовото радио…
— Самолетът на Чък Томпсън ли? Видях един нов-новеничък пайпър да прелита над нас. При това много ниско.
— Не знам, началство, предавам ти каквото ми каза Питър.
Бренда вече преместваше колата си, за да може той да изкара на заден ход тъмнозеления полицейски автомобил. Беше оставила транзистора до купчинката сухи листа.
— Ей, Стейс, и при вас ли угасна токът?
— Да. И телефоните не работят. Обаждам ти се по мобилния. Май работата е дебела, а?
— Дано не си права. Ще отидеш ли в управлението? Бас държа, че там няма никой и е отключено.
— След пет минути съм там. Обади ми се по радиостанцията.
— Дадено.
Докато Бренда вървеше обратно към къщата, градската сирена се включи — ужасяващ вой, от който Дюк Пъркинс винаги изтръпваше. Все пак той не потегли веднага, а прегърна жена си през кръста. Тя никога не забрави жеста му.
— Не обръщай внимание на сирената, Брени. Настроена е да се включва при всяко спиране на тока. Ще спре след три минути. Най-много четири. Забравих как е програмирана.
— Знам, но пак ми е гадно. Помниш ли, че онзи кретен Анди Сандърс я пусна на единайсети септември? Все едно пилоти-камикадзе щяха да ни нападнат всеки миг.
Дюк кимна.
Анди Сандърс наистина беше кретен. Но беше и председател на общинския съвет — кукла с физиономията на веселяка Мортимър Снърд от „Мъпет Шоу“, седнала на скута на Големия Джим Рени.
— Мила, бързам.
— Знам. — Все пак тя го изпрати до колата. — Какво е станало? Знаеш ли нещо повече?
— Стейси каза, че на шосе 119 са се сблъскали камион и самолет.