Той надзърна под леглото. Главата му пулсираше и бръмчеше — явно главоболието му не намаляваше, а точно обратното, засилваше се. Там обаче нямаше нищо — дори прах. Този Ба-а-арби бил голям чистофайник. Младши се замисли дали да не глътне един имитрекс от хапчетата в джоба си, ала реши да не го прави. Вече бе взел два и ефектът от тях беше нулев. Нищо не се промени, освен че сега усещаше метален вкус в устата си. Знаеше какво лекарство му трябва — тъмният килер на Престил Стрийт. И компанията на приятелките му.
Междувременно обаче беше тук. И не биваше да се връща с празни ръце.
— Нещо дребничко — прошепна той. — Все трябва да има нещо подходящо…
Върна се в дневната, избърсвайки влагата от ъгълчето на пулсиращото си ляво око (без да забележи, че е примесена с кръв), след което изведнъж спря, осенен от някаква идея. Върна се при скрина и отново издърпа чекмеджето с бельото и чорапите. Чорапите бяха свити на топка. Когато беше в гимназията, често криеше трева или стимуланти в свитите на топка чорапи; веднъж даже използва и прашките на Адриет Недоу за скривалище. Да, чорапите наистина бяха идеалното местенце! Той започна да проверява кълбетата едно по едно, опипвайки ги внимателно.
На третия чифт удари джакпота. Напипа нещо, което приличаше на плоско метално парче… не, всъщност бяха две. Разви въпросния чорап и предметите издрънчаха върху скрина.
Това, което се разкри пред погледа на Младши, бяха идентификационните армейски плочки на Дейл Барбара. На лицето на натрапник разцъфна усмивка. „Вече си вътре, Ба-а-арби — помисли си доволно Младши. — Вътре си и с двата крака.“
11.
Огънят, пламнал заради ракетите откъм западната страна на Купола, все още гореше, но щеше да бъде потушен до здрачаване; по тази задача се трудеха пожарните команди на четири града, подпомогнати от морски пехотинци и хора от сухопътните войски. А ако го нямаше вятърът, помисли си Бренда Пъркинс, можеха да се справят и още по-скоро. Виж, от вътрешната страна на Купола нямаха подобен проблем. Друг беше въпросът, че това, което днес им се струваше като благословия, навярно утре щеше да се превърне в проклятие. Обаче можеха ли изобщо да сторят нещо, за да го избегнат?
Мъчителен въпрос… макар че точно в този следобед Бренда се чувстваше прекрасно и нямаше никакво намерение да допуска подобни мисли да развалят настроението ѝ. Ако тази сутрин някой я беше попитал кога отново ще се почувства добре, навярно би му отвърнала, че това няма да се случи по-рано от следващата година… ако изобщо се случеше. Може би трябваше да благодари на деветдесетте минути усилена физическа работа — все пак физическото натоварване освобождаваше ендорфини, независимо дали човек тичаше, или гасеше горящи клонки с плоската страна на лопатата си. Макар че едва ли всичко можеше да се обясни само с ендорфините. Да не забравяме, че ръководеше изпълнението на важна задача; задача, която зависеше от нея и с която тя знаеше да се справи.
Към тях се бяха присъединили и други доброволци. Четиринайсет мъже и три жени стояха от двете страни на Битч Роуд — някои продължаваха да държат лопатите и гумените стелки, които използваха за потушаването на коварните пламъци, а други сваляха водните пръскачки от гърбовете си и ги оставяха на пътя. Ал Тимънс, Джони Карвър и Нел Туми охлаждаха маркучите и ги подхвърляха към задната част на пикапа на Бърпи. Томи Андерсън от „Дипърс“ и Лиза Джеймисън (която си падаше малко „Ню Ейдж“, но пък беше добра с маркуча) носеха към един от другите пикапи голямата компресорна помпа, с която бяха черпили вода от Битч Крийк. Бренда дочу смях и осъзна, че не е единствената, която се радва на повишен приток на ендорфини.
Дърветата от двете страни на пътя бяха почернели и все още димяха, а няколко бяха изгорели напълно, обаче с това се изчерпваха всички поражения. Освен че блокираше вятъра, невидимата преграда им бе помогнала и по друг начин, понеже бе преградила реката и там се бе образувало нещо като блато. От другата страна обаче положението бе коренно различно. Хората, които се бореха с огнената стихия, изглеждаха като трескави призраци през покритата със сажди повърхност на Купола.
Ромео Бърпи пристъпи към нея. В едната си ръка държеше мокра метла, а в другата — гумена стелка. Етикетчето с цената продължаваше да виси от единия ѝ край. Надписът отгоре му бе обгорен, но се четеше: „ВСЕКИ ДЕН В «БЪРПИС» Е ДЕН ЗА НАМАЛЕНИЯ!“ Той захвърли рогозката и протегна мръсната си ръка.
Бренда се изненада, ала отвърна на ръкостискането му.