— Защо, Роми? — попита.
— Защото свърши дяволски добра работа тук — гласеше отговорът.
Тя се засмя. Чувстваше се леко смутена, но в същото време бе доволна.
— Всеки би го сторил предвид обстоятелствата. Не беше нищо особено, а и пръстта е толкова влажна, че до залез-слънце сигурно щеше и сам да угасне.
— Може би — каза Ромео и посочи през дърветата към една полянка, където се издигаха напукани от стихиите скали. — А може би щеше да стигне до високата трева ей-там, след което да се прехвърли върху бара на Кейти. Можеше да гори седмица или месец. Да не забравяме, че нямаме пожарна команда… — Той се обърна и се изплю. — На огъня не му трябва вятър, за да си гори. Стига му да има нещо, което да го подхранва. Има мини, където пожарите не са спирали в продължение на двайсет-трийсет години. Четох го в „Нешънъл Джиографик“. А под земята няма вятър, нали? Пък и отде да знаем, че по някое време няма да се появи вятър? Нищичко не знаем още за тая шибана преграда.
И двамата се загледаха в Купола. Пепелта и саждите го бяха направили видим — донякъде — поне докъм трийсетина метра височина. Освен това закриваше гледката им към Таркърс Мил — нещо, което никак не се харесваше на Бренда. Обаче не ѝ се искаше да се впуска в размишления в тази насока, понеже щяха да прогонят и малкото приятни емоции, с които се бе сдобила по време на следобедната работа. Не искаше да си мисли за зловещия залез от предишната вечер.
— Дейл Барбара трябва да се обади на своя приятел във Вашингтон — отбеляза тя. — И да му каже, че след като потушат пожара от външната страна, няма да е зле да измият с маркучи повърхността на това нещо. Ние няма как да го направим от нашата страна.
— Добра идея — кимна Ромео, макар че имаше предвид нещо друго. — Да забелязваш нещо интересно в твоя екип, мадам? Я се замисли!
Бренда го изгледа учудено.
— Те не са мой екип.
— О, напротив. Ти си тази, която им казваше какво да правят, значи са твоят екип. Да забелязваш някакви ченгета?
Тя огледа присъстващите.
— Не, нали? — подхвърли Ромео. — Защото няма нито едно. Нито Рандолф, нито Хенри Морисън, нито Фреди Дентън или Руп Либи, нито Джорджи Фредерик… както и никой от новите. От онези хлапета.
— Вероятно са заети с… — Тя не довърши.
Събеседникът ѝ кимна.
— Точно така. Заети с какво? Нито ти знаеш, нито пък аз. С каквото и да са заети обаче, едва ли ще ми хареса. Ако изобщо са заети с нещо. В четвъртък вечерта ще има градско събрание и ако тази проклетия продължава да ни тормози, непременно трябва да се направят някои промени. — Той спря, за да си поеме въздух. — И може и да си превишавам правата, ама смятам, че ти трябва да се кандидатираш за шеф на пожарната и на полицията накуп.
Бренда се замисли, сети се за онзи компютърен файл със заглавие „ВЕЙДЪР“ и поклати глава.
— Твърде рано е за подобно нещо.
— Ами тогава стани само шеф на пожарната! Какво мислиш за това, а? — Протяжният му френски акцент се бе засилил.
Тя се огледа наоколо и обходи с очи димящите храсти и обгорените дървета. Изглеждаха грозно и потискащо — като снимка на бойното поле от Първата световна война, — но поне вече не бяха опасни. Хората, които я бяха придружили, се бяха погрижили за това. Бяха се представили като чудесен екип. Нейният екип.
Жената се усмихна.
— Мисля, че в идеята ти има хляб.
12.
Първия път, когато Джини Томлинсън изскочи в болничния коридор, тя тичаше, явно притеснена от тревожното писукане на медицинската апаратура, и Пайпър нямаше възможност да поговори с нея. Дори не се опита. Времето, прекарано в чакалнята, ѝ бе напълно достатъчно, за да схване картинката: трима души — две сестри и една тийнейджърка-доброволка на име Джина Буфалино — отговаряха за цялата болница. Засега се справяха, но положението висеше на косъм. Когато Джини се върна, вече вървеше съвсем бавно и раменете ѝ бяха отпуснати. В едната ѝ ръка се поклащаше медицински картон.
— Джини? — попита Пайпър. — Добре ли си?
Преподобната очакваше Джини да ѝ се озъби, но вместо това тя ѝ се усмихна уморено.
— Добре съм, просто съм ужасно уморена — отвърна, докато сядаше до нея. — Иначе Ед Карти току-що издъхна.
Пайпър я хвана за ръката.
— Съжалявам да го чуя.
Джини стисна пръстите ѝ.
— Недей. Нали знаеш как си говорят жените за раждането? Това беше лесно, онова беше тежко…
Пайпър кимна.
— Със смъртта е същото. Господин Карти изтърпя големи мъки и най-накрая получи облекчение.
Тази идея допадна на преподобната и тя си каза, че може да я използва в някоя бъдеща проповед… само дето идните дни хората едва ли щяха да искат да слушат проповеди за смъртта. Особено пък ако Куполът останеше на мястото си.