Двете жени поседяха така известно време. Междувременно Пайпър се мъчеше да измисли най-добрия начин, по който да зададе на Джини въпросите си, ала в крайна сметка събеседничката ѝ сама повдигна темата:
— Била е изнасилена. И може би повече от веднъж. Изплаших се, че ще се наложи Туич да я зашива, обаче успях и сама да спра кръвоизлива с вагинален компрес.
— Тя направи кратка пауза. — Разплаках се. За мой късмет момичето бе твърде дрогирано, за да забележи.
— Ами бебето? Как е то?
— То е на осемнайсет месеца и като цяло е в добро здраве, ала и то ни притесни. Получило е пристъп, вероятно провокиран от горещината. Плюс обезводняването… глада… и раната… — и Джини посочи челото си.
Туич прекоси коридора и се присъедини към тях. Изглеждаше на светлинни години от онази жизнерадостна личност, каквато по принцип беше.
— Да не би мъжете, които са я изнасилили, да са наранили и бебето? — попита преподобната със спокоен глас, ала в съзнанието ѝ бе зейнала алена пукнатина.
— Литъл Уолтър ли? Мисля, че просто е паднал — отвърна Туич. — Сами спомена нещо за счупено детско креватче. Думите ѝ не бяха много свързани, но според мен става въпрос за случаен инцидент. Поне що се отнася до бебето.
Преподобната го изгледа смаяно.
— Значи това ми е казвала… А аз си помислих, че иска малко вода…
— Сигурна съм, че е искала и вода — отбеляза Джини, — ала бебето ѝ наистина се казва Литъл Уолтър. Според мен са го кръстили на онзи блусар с хармониката. Двамата с Фил… — Джини замлъкна и направи красноречив жест, имитиращ пушене на цигара с марихуана.
— О, Фил далеч не се ограничаваше само с тревата — отбеляза Туич. — Стане ли въпрос за наркотици, Фил Буши изповядва философията „От всичко по много“.
— Той мъртъв ли е? — попита Пайпър.
Мъжът вдигна рамене.
— Не съм го виждал от пролетта. Ако е мъртъв, да върви по дяволите.
Преподобната го изгледа укорително и Туич наведе глава.
— Съжалявам. — Сетне се обърна към Джини: — Някаква вест от Ръсти?
— Имал да свърши някаква работа — отвърна тя — и аз му казах да тръгва. Трябва да се върне всеки момент.
Пайпър седеше между тях. Изглеждаше спокойна, но алената пукнатина в съзнанието ѝ не спираше да се разширява. Усещаше и горчив вкус в устата си. Спомни си как една вечер баща ѝ не я пусна да отиде на градската пързалка, защото бе остроумничила за нещо пред майка си (като тийнейджърка Пайпър Либи просто обожаваше да остроумничи). Тогава тя се качи в стаята си, обади се на приятелката, с която трябваше да излезе, и ѝ каза — с овладян и равен тон, — че нещо е изникнало и в крайна сметка няма да могат да се срещнат. Ами следващия уикенд? О, да, със сигурност, разчитай на мен, ще се чуем, приятно прекарване, чао. После затвори телефона и се зае да опустошава стаята си. Завърши с откъсването на любимия си плакат на „Оейзис“ от стената и раздирането му на парчета. По това време вече плачеше неудържимо — но не от мъка, а защото бе обзета от един от онези пристъпи на гняв, които вилнееха из младежките ѝ години като урагани от пета степен. По някое време баща ѝ застана на прага и се загледа в нея. Когато забеляза присъствието му, Пайпър застина насред стаята и на свой ред се вторачи в него, като дишаше тежко и си мислеше колко силно го мрази. Колко силно мрази и двамата. Ако родителите ѝ бяха умрели, щеше да заживее при леля си Рут в Ню Йорк. Леля Рут знаеше как да се забавлява. За разлика от някои други хора. Тогава баща ѝ разпери ръце и ги протегна към нея. Жестът му излъчваше такова смирение, че потуши яростта ѝ и трогна дълбоко сърцето ѝ.
„Ако не контролираш гнева си, гневът ти ще контролира теб“ — каза баща ѝ, след което я остави и тръгна по коридора с приведена глава. И вместо да затръшне вратата подире му, Пайпър я затвори тихичко.
Това бе годината, в която тя превърна отвратителните си изблици на ярост в свой главен приоритет. Да ги унищожи напълно означаваше да загуби част от себе си, ала в същото време си мислеше, че ако не направи някои важни промени, една съществена част от нея щеше да си остане на петнайсет години за доста дълго време. Ето защо Пайпър започна да работи над самообладанието си и в редица отношения усилията ѝ се увенчаха с успех. Всеки път, щом усещаше, че контролът ѝ се изплъзва, тя си припомняше думите на баща си, разтворените му ръце и начина, по който бе напуснал стаята ѝ в къщата, където бе израснала. Девет години по-късно тя произнесе слово на погребението му, в което заяви: „Баща ми ми каза най-важното нещо, което някога съм чувала.“ Пайпър не разкри пред хората за какво точно ставаше въпрос, ала майка ѝ знаеше; тя седеше на първата пейка в църквата, в която бе ръкоположена дъщеря ѝ.