През последните двайсет години, когато внезапно ѝ се приискваше да избухне пред някого (това желание често бе неконтролируемо, понеже понякога хората бяха толкова глупави, и не само бяха глупави, ами и упорито отстояваха глупостта си), тя си спомняше думите на баща си: „Ако не контролираш гнева си, гневът ти ще контролира теб.“
Сега обаче алената пукнатина се разширяваше и на нея ѝ се искаше да хвърля разни неща. И да забие нокти в кожата си, докато не потече кръв.
— Попита ли я кой го е направил?
— Да, разбира се — отвърна Джини. — Не пожела да ми каже. Явно се страхува.
Пайпър си спомни как в началото бе взела лежащите край пътя майка и бебе за чувал с боклук и си помисли, че онзи, който бе изнасилил младата жена, се бе отнесъл с нея именно по този начин.
— Отивам да поговоря с нея.
— Не мисля, че това е добра идея — отбеляза Джини.
— Дали сме ѝ успокоително и…
— Нека да пробва — намеси се Туич. Лицето му беше пребледняло и бе сплел пръсти. Кокалчетата му изпукаха. — Успех… и дай всичко от себе си!
13.
Клепачите на Сами бяха почти притворени. Щом Пайпър приседна на ръба на леглото обаче, се отвориха.
— Ти си тази, която…
— Да — кимна преподобната и пое ръката ѝ в своята.
— Казвам се Пайпър Либи.
— Благодаря ти — промълви Сами и клепачите ѝ отново се спуснаха.
— Ще ми благодариш, като ми кажеш имената на мъжете, които те изнасилиха.
В сумрачната, топла стая — климатикът не работеше — Сами бавно поклати глава.
— Казаха, че ще стане още по-зле. Ако ги издам. — Очите ѝ срещнаха тези на Пайпър. Погледът ѝ излъчваше примирение и покорство. — Ще наранят не само мен, но и Литъл Уолтър.
Преподобната кимна.
— Разбирам, че си изплашена. Сега ми кажи кои бяха. Искам имената им.
— Не ме ли чу? — Вече не смееше да погледне събеседничката си в очите. — Казаха, че ще ме наранят…
Пайпър нямаше време за губене; трябваше да я изтръгне от този омагьосан кръг. Ето защо я сграбчи за китката и заяви с нетърпящ възражение тон:
— Искам имената им и ти ще ми ги дадеш.
— Страх ме е — пророни Сами и по бузите ѝ се търкулнаха сълзи.
— Ще го сториш, защото ако не те бях намерила, вече щеше да си мъртва. — Тя изчака малко, преди да забие кинжала до дръжката. После може би щеше да съжалява, ала не и сега. Сега момичето в болничното легло беше само едно препятствие между нея и онова, което искаше да узнае. — Да не говорим за бебето ти. То също можеше да умре. Спасих твоя живот, спасих неговия и сега искам имената на онези.
— Не! — проплака Сами, ала упоритостта ѝ се топеше и част от преподобната Либи се наслаждаваше на този факт. По-късно щеше да се отврати от себе си; по-късно щеше да си помисли: „Не си много по-различна от онези момчета — принудата си е принуда.“ Но да, сега изпитваше удоволствие, както бе изпитала удоволствие от откъсването на любимия плакат от стената и раздирането му на късчета.
„Харесвам го, защото е горчиво — помисли си. — И защото е моето сърце.“
Тя се надвеси над плачещото момиче.
— Отпуши си добре ушите, Сами, и чуй добре какво ще ти кажа. След като са го направили веднъж, ще го направят пак. И когато го сторят, когато някоя друга жена се озове тук, плувнала в кръв и вероятно бременна от насилника си, аз ще дойда при теб и ще ти кажа…
— Не! Стига!
— … че ти си била съучастничка на насилниците. Че това се е случило заради теб, защото ти си ги насърчила да продължат.
— Не! — ридаеше жената. — Не бях аз, а Джорджия! Джорджия ги насърчаваше!
Пайпър усети как се изпълва с вледеняваща погнуса. Жена. Там е имало жена. Алената пукнатина в главата ѝ зейна още по-широко. Скоро щеше да започне да бълва лава.
— Кажи ми имената им — изрече глухо.
И Сами ѝ ги каза.
14.
Джаки Уетингтън и Линда Евърет бяха паркирали пред „Фуд Сити“. Супермаркетът щеше да затвори в пет следобед вместо в осем вечерта, ето защо Рандолф ги бе изпратил да се погрижат това да не предизвика някакви безредици. Идеята му обаче се оказа нелепа, защото магазинът бе полупразен. На паркинга му имаше не повече от десетина коли, а купувачите вървяха бавно и унесено, сякаш бяха измъчвани от един и същи кошмар. Двете полицайки установиха, че само една от касите работи. Тийнейджърът Брус Ярдли, който седеше там, приемаше само пари в брой и бележки за вересия вместо обичайните кредитни карти. Щандът за говеждо и свинско месо бе напълно опустошен; беше останало само пилешко и като че ли единствено рафтовете с консервирани и сушени храни изглеждаха добре заредени.