Тъкмо изчакваха и последните клиенти да си тръгнат, когато мобилният телефон на Линда иззвъня. Щом зърна входящото обаждане на дисплея, стомахът моментално я присви. Търсеше я Марта Едмъндс — жената, която се грижеше за Джанел и Джуди, докато двамата с Ръсти бяха на работа… Линда набра номера ѝ, за да може разговорът да бъде за нейна сметка, и докато чакаше да се свърже, си помисли, че от появата на Купола насам те май почти непрестанно бяха на работа.
— Марта? — каза, молейки се да не се е случило нищо и Марта да ѝ звъни, за да я попита дали може да заведе момичетата в парка или нещо подобно. — Всичко наред ли е?
— Ами… да, предполагам… — Тревогата в гласа на Марта накара Линда да изтръпне. — Нали се сещаш за ония пристъпи…
— О, божичко! Пак ли получи такъв?
— Така ми се струва — отвърна другата жена и заговори по-бързо: — Сега са добре, вече нищо им няма, в другата стая са, бузките им вече не са бледи…
— Какво стана? Кажи ми!
— Бяха на люлките. Аз се занимавах с цветята, подготвях ги за зимата…
— Марта, моля те! — извика Линда и Джаки положи ръка на рамото ѝ.
— Извинявай. По някое време започна да стене и се обърнах. Попитах я: „Миличка, добре ли си?“ Тя обаче не ми отговори, а само се изхлузи от люлката и се отпусна на земята под нея — нали се сещаш, че отдолу е издълбано от крачетата на децата… Не падна или нещо такова, просто си седна. Гледаше втренчено някъде пред себе си и правеше онова нещо с устните си… примлясването, за което ми каза да внимавам. Втурнах се към нея… разтърсих я лекичко… и тя ми каза… чакай да се сетя…
„Ето, че пак се започва — помисли си Линда. — Спрете Хелоуин, трябва да спрете Хелоуин.“
Ала не беше това. Оказа се нещо съвсем различно.
— Каза ми: „Розовите звезди падат. Розовите звезди падат в редици.“ После добави: „Толкова е тъмно и всичко мирише гадно.“ Тогава се свести и вече всичко е наред.
— Слава богу — въздъхна облекчено Линда и мислите ѝ се насочиха към петгодишната ѝ дъщеря. — Джуди добре ли е? Тя разстрои ли се?
Марта ѝ отговори след дълга и тягостна пауза.
— Ох, мила…
— Марта! — вцепени се Лина. — Какво има? Какво искаш да кажеш с това „ох, мила“?
— Беше Джуди, Линда. А не Джанел. Този път беше Джуди.
15.
„Искам да поиграем на онази, другата игра, която ми обеща!“ — беше казал Ейдън на Каролин Стърджис, докато разговаряха в парка с Ръсти. „Другата игра“ беше „Червено/зелено!“ макар че тя почти не си спомняше какви бяха правилата ѝ (което не бе кой знае колко изненадващо, като се имаше предвид, че за последен път бе играла на нея като шест-седемгодишно хлапе).
Ала ето че щом застана до едно дърво в просторния двор на „праподобната“, ненадейно бе осенена от спомена за правилата. Колкото и изненадващо да звучи, същото се случи и с Търстън, който изглежда не само имаше желание да се включи в играта, но и изгаряше от нетърпение да го стори.
— Запомнете! — инструктира той децата (които досега явно не бяха имали възможност да се насладят на „Червено/зелено!“). — Тя може да брои до десет толкова бързо, колкото иска, и ако ви хване да се движите, когато се обърне и извика „Червено!“, вие трябва да се върнете на мястото, откъдето сте тръгнали.
— Няма да ме хване — заяви Алис.
— Нито пък мен — добави Ейдън.
— Ще видим — усмихна се Каролин и се обърна към ствола на дървото. — Едно, две, три, четири… пет, шест, седем… осем-девет-десет ЧЕРВЕНО!
Тя рязко се завъртя. Алис бе застинала насред гигантска крачка и лицето ѝ грееше в широка усмивка, а Търстън (също усмихнат) бе протегнал ръце с разперени пръсти като вампир от старите филми. Единственият, който помръдваше лекичко, беше Ейдън, ала Каролин нямаше никакво намерение да го връща в изходна позиция. Момчето изглеждаше щастливо и тя за нищо на света не би помрачила доброто му настроение.
— Добре — кимна бавно тя. — Чудесни малки статуйки! Време е за втори рунд! — И Каролин се обърна към дървото, и се зае отново да брои, завладяна от древния, по детски очарователен страх да знае, че хората зад гърба ѝ се приближаваха към нея. — Еднодве тричетири петшест седемосемдеветдесет ЧЕРВЕНО!
Тя се завъртя шеметно. Алис вече беше само на двайсетина крачки от нея, а Ейдън — на десетина крачки от сестра си. Момчето балансираше на един крак и белегът на коляното му едва се различаваше. Търс се намираше зад него; усмихваше се и бе притиснал ръка към гърдите си като античен оратор. Изглежда, Алис щеше да я достигне, но в това нямаше нищо лошо; в следващата игра момичето щеше да заеме мястото ѝ и братчето ѝ щеше да победи. Двамата с Търс щяха да се погрижат за това. Каролин отново се завъртя към дървото.