— Еднодветриче…
Тогава Алис изпищя.
Каролин се обърна и видя, че Ейдън Епълтън лежи на земята. Отначало си помисли, че хлапето все още се опитва да играе играта. Едното му коляно — това с белега, — беше вдигнато във въздуха, сякаш се опитваше да побегне, както си лежеше по гръб. Разширените му очи се взираха в небето, устните му оформяха буквата „О“, а отпред на шортите му се разширяваше тъмно петно. Тя се хвърли към детето.
— Какво му стана? — попита Алис и Каролин видя как стресът от този кошмарен уикенд се стоварва върху лицето ѝ. — Добре ли е?
— Ейдън? — попита Търс. — Добре ли си, момко?
Момчето продължи да трепери, а устните му сякаш засмукваха невидима сламка. Вирнатото му краче се преви в коляното… и ритна във въздуха. Раменете му конвулсивно потръпнаха.
— Получил е някакъв пристъп — предположи Каролин, — Сигурно от превъзбуда. И мисля, че ще му мине от само себе си, стига да му дадем няколко мину…
— Падат розови звезди — изрече Ейдън. — И оставят следи след себе си. Красиво е. Страшно е. Всички ги гледат. Няма лакомства, няма номера. Трудно е да се диша. Викат му Готвача. Заради него е. Всичко е по негова вина.
Каролин и Търстън се спогледаха. Алис бе коленичила до братчето си и държеше ръката му.
— Розови звезди — повтори Ейдън. — Падат, падат и по…
— Събуди се! — кресна му момичето. — Стига си ни плашил!
Търстън Маршал я докосна нежно по рамото.
— Миличка, така не му помагаш…
Алис обаче не му обърна внимание.
— Събуди се, събуди се… ТЪПАК такъв!
И Ейдън се събуди. Изуменият му поглед се спря на обляното в сълзи лице на сестричката му. После погледна към Каролин и се усмихна. Това бе най-хубавата усмивка, която бе виждала през живота си.
— Победих ли? — попита хлапето.
16.
Генераторът в хранилището на градския съвет бе доста зле поддържан (някой бе сложил стар поцинкован леген под него, където да се събира изтичащото масло) и Ръсти предположи, че енергийната му ефективност навярно може да се мери с тази на хамъра на Големия Джим. Повече го интересуваше обаче сребристата газова бутилка, присъединена към него.
Барби хвърли бърз поглед на генератора, сбърчи нос при миризмата и се насочи към бутилката.
— Не е толкова голяма, колкото очаквах — каза, въпреки че бутилката бе доста по-голяма от тези, които използваха в „Дивата роза“, или онази, която бе сменил в дома на Бренда Пъркинс.
— На това му се вика „бутилка общински стандарт“ — отбеляза Ръсти. — Спомням си го от едно градско събрание миналата година. Сандърс и Рени ни проглушиха ушите как по-малките бутилки щели да ни спестят сума ти долари по време на „тези трудни времена на скъпа енергия“. Всяка е с вместимост три хиляди и двеста литра.
— Което прави три тона и двеста килограма като тегло… — замисли се Барби. — Нали?
Ръсти кимна.
— Плюс тежестта на самата бутилка. Да, доста тежичко си е — ще ти трябва самотоварач или хидравличен крик, — но не е невъзможно за пренасяне. По документи полезният товар на един пикап „Додж Рам“ е три хиляди и четиристотин килограма, но по всяка вероятност може да се справи и с повече. Една от тези средноголеми бутилки без проблеми ще се събере в „коритото“ му. Е, краят ѝ може да стърчи малко — Ръсти вдигна рамене, — но пък ще му туриш едно червено флагче и си готов.
— Доколкото виждам обаче, май тази е единствената — отбеляза Барби. — Вземем ли я, целият градски съвет остава без ток.
— Прав си… — съгласи се медикът и добави: — Освен ако Рени и Сандърс знаят откъде могат да се снабдят с други бутилки. И бас държа, че знаят и още как.
Барби прокара пръсти по синия надпис: „БОЛНИЦА «КАТИ РЪСЕЛ».“
— Това е, което си изгубил.
— Не сме го изгубили; било е откраднато. Точно това си мисля. Само че тук трябваше да има още пет от газовите ни бутилки, защото ни липсват общо шест.
Барби огледа продълговатото помещение. Въпреки наличието на масивните снегорини и големите контейнери с резервни части, дори и да бяха добре скрити, бутилките просто нямаше как да са тук. Особено около генератора.
— Забрави за откраднатото от болницата… — въздъхна той и се обърна към Ръсти — … и по-добре ми кажи къде съхраняват останалите газови бутилки в града.