— Самите хлапета не си ли спомнят?
— Дори не знаят, че са имали пристъпи.
— Това нормално ли е?
— Абсолютно нормално.
— Възможно ли е по-малката ти дъщеря да е имитирала по-голямата? Примерно… откъде да знам… защото иска да ѝ обърнат внимание?
Ръсти не се бе замислял за това — всъщност не му бе останало време да обмисли този вариант. Сега обаче го направи.
— Възможно е, макар че не ми се вярва да постъпи така… — Той кимна към старичкия жълт Гайгеров брояч в чантата. — И сега какво? Ще тръгнеш на инспекция из града с това нещо?
— Не аз — усмихна се Барби. — Това бебче е собственост на града, а силните на деня не ме обичат много. Нямам никакво желание да ме спипат с него.
И той подаде чантата на парамедика.
— Аз също не мога. Ужасно съм зает в болницата.
— Знам — кимна Барби и му каза какво се изисква от него. Ръсти го изслуша внимателно и накрая се усмихна.
— Добре — отвърна. — Става, навит съм. Ти какво ще правиш, докато аз изпълнявам поръчките ти?
— Ще готвя в „Розата“. Специалитетът за тази вечер е „пиле а ла Барбара“. Искаш ли да ти изпратя няколко порции в болницата?
— Супер! — зарадва се Ръсти.
2.
На връщане към болницата Ръсти се отби в редакцията на „Демократ“ и предаде Гайгеровия брояч на Джулия Шамуей.
Тя го изслуша с усмивка, докато той ѝ предаваше инструкциите на Барби.
— Този човек определено знае как да те натовари с отговорност. Ще се заема със задачата с най-голямо удоволствие.
Ръсти се замисли дали да я предупреди да внимава пред кого от жителите на Честърс Мил показва уреда, но после се отказа. Чантата бързо изчезна под бюрото ѝ.
Докато вървеше към болницата, позвъни на Джини Томлинсън и я разпита за пристъпа на хлапето, за който му беше споменала.
— Съвсем малко детенце на име Джими Уикър. Обади се дядо му. Бил Уикър, ако не се лъжа…
Ръсти го познаваше. Той носеше пощата им.
— Наглеждал Джими, докато майка му отишла да зареди колата на бензиностанцията. Между другото там почти са свършили бензина и Джони Карвър е вдигнал цената на обикновения на три долара за литър. Представяш ли си?
Ръсти изчака търпеливо монолога ѝ, желаейки да води този разговор с нея на четири очи, а не по телефона. Почти беше стигнал до болницата. Щом Джини най-сетне приключи с оплакванията, той я попита дали малкият Джими е казал нещо по време на пристъпа.
— Всъщност да… Бил спомена, че е бълнувал нещо. Май беше за… розови звезди. Или за Хелоуин. А може би се бъркам с онова, което наговори Рори Динсмор след прострелването… Сред хората вече плъзна мълва за странните му думи…
„Естествено, че ще плъзне — помисли си Ръсти мрачно. — Ще плъзне и за това, ако се разчуе. А най-вероятно ще се разчуе.“
— Добре — каза. — Благодаря ти, Джини.
— Кога се връщаш, Алени ездачо28?
— Почти съм стигнал.
— Добре. Защото имаме нова пациентка. Сами Буши. Била е изнасилена.
Ръсти изпъшка.
— Състоянието ѝ се подобрява. Пайпър Либи я доведе. Аз не можах да изкопча от момичето имената на насилниците, но мисля, че преподобната успя. Излезе оттук, сякаш косата ѝ гори, а задникът ѝ… — пауза, по време на която Джини се прозина шумно и добави: — … няма търпение да се изнесе оттук.
— Джини, скъпа, кога за последен път успя да си подремнеш малко?
— Добре съм.
— Прибирай се у дома.
— Шегуваш ли се? — попита ужасено тя.
— Не. Прибери се у дома. И легни да поспиш. Без аларма за събуждане. — Изведнъж му хрумна нещо. — По пътя се отбий в „Дивата роза“, чуваш ли? Приготвили са вкусно пилешко. Чух го от доверен източник.
— Но Саманта Буши…
— Аз ще бъда при нея след пет минути. Междувременно искам да си отлетяла от болницата, пчеличке!
И Ръсти прекъсна връзката, преди тя да понечи да възрази.
3.
Големия Джим Рени се чувстваше изключително добре за човек, извършил убийство предната нощ. Може би защото не го възприемаше съвсем като убийство, както не възприемаше и смъртта на покойната си жена като убийство. Тя си бе отишла от този свят заради тумор — невъзможен за опериране тумор. Да, не бе изключено през последната седмица от живота да ѝ беше дал твърде много болкоуспокояващи, а накрая ѝ помогна и с възглавница (беше я притиснал към лицето ѝ, но лекичко, толкова лекичко, че постепенно да забави дишането ѝ и нежно да я положи в обятията на Исус), обаче го бе сторил от любов и доброта. Виж, случилото се с преподобния Когинс бе малко по-брутално — прекрасно го съзнаваше, — ала имаше ли друг избор? Пасторът се бе оказал не само невероятно тъп и твърдоглав, но и напълно неспособен да постави благополучието на града пред своето.