Бренда плахо се усмихна:
— Шега е, нали?
— Не и ако двигателят на самолета се е повредил и пилотът се е опитвал да се приземи на шосето — отвърна Дюк.
Усмивката на жена му помръкна и тя притисна юмрук между гърдите си — жест, който Дюк познаваше добре. Седна зад волана и макар че патрулната кола беше сравнително нова, седалката вече се беше поиздънила под тежестта му. Дюк Пъркинс беше тежка категория.
— През почивния ти ден! — възкликна тя. — Голяма гадост!
— Ще им се наложи да ме приемат неглиже — заяви гой и се усмихна. Усмивката му беше служебна. Очертаваше се дълъг и тежък ден. — Остави ми един-два сандвича в хладилника, става ли?
— Само един. Започваш да напълняваш. Дори доктор Хаскел го каза, а той не е от хората, дето говорят празни приказки.
— Добре де, един. — Дюк понечи да потегли на заден ход, но спря. Надвеси се през спуснатото стъкло и жена му се досети, че иска да го целуне. Впи устни в неговите, докато сирената продължаваше да раздира хладния есенен въздух, а той я помилва по шията — ласка, от която винаги я побиваха тръпки и за която напоследък мъжът ѝ рядко се сещаше.
Милувката под лъчите на слънцето: тя никога не я забрави.
Извика нещо, докато колата се отдалечаваше по алеята. Дюк чу само няколко думи. Май беше крайно време да отиде на лекар — наистина започваше да оглушава. В краен случай щеше да си сложи слухово апаратче. Въпреки че тогава Рандолф и Големия Джим със сигурност щяха да изритат одъртяващия му задник.
Удари спирачки и пак се надвеси през стъклото:
— Какво да си пазя?
— Пейсмейкъра! — изкрещя тя и се засмя. Още усещаше как дланта му милва шията ѝ, която до скоро, сякаш до вчера, беше гладка като коприна. Е, може би не до вчера, а до завчера, когато бяха слушали Кей Си и „Съншайн Бенд“ вместо Радиото на Исус.
— Дадено! — извика той и отпраши с автомобила.
Бренда повече не го видя жив.
2.
Били и Уанда Дебек не чуха гърмежите, понеже пътуваха по шосе 117 и се караха. Скандалът започна нелепо със забележката на Уанда, че денят е прекрасен, а Били ѝ се озъби, че имал ужасно главоболие и не разбирал защо изобщо ще ходят на съботния битпазар в Оксфорд Хилс, след като щели да видят обичайните боклуци, преравяни по хиляда пъти. Тя отвърна, че нямало да го мъчи главоболие, ако предишната вечер не бил излочил цели дванайсет бири.
Били я попита дали е броила кутийките в контейнера за смет (колкото и да се наквасеше, той пиеше само у дома и винаги хвърляше опаковките в контейнера — гордееше се с това, както и с работата си като електротехник).
Тя се сопна, че, разбира се, ги е броила. Нещо повече…
Докато стигнат до магазина на Пател в Касъл Рок, вече си бяха разменили „любезности“ като „Пиеш прекалено много, Били“ и „Мърмориш прекалено много, Уанда, хубаво ми казваше мама да не се женя за тебе, щото си досадна мръсница“. Този репертоар доста се беше изтъркал през последните двайсет и четири месеца от брака им, започнал преди четири години, но тази сутрин Били внезапно усети, че повече не издържа. Вкара колата в паркинга на магазина, без да даде мигач и да намали скоростта, после отново излезе на магистралата, като не погледна в огледалцето за обратно виждане. Нора Робишо, която караше зад него, натисна клаксона. Елзе Андрюс, най-добрата ѝ приятелка, зацъка с език. Двете жени, които бяха пенсионирани медицински сестри, се спогледаха, но не продумаха. Познаваха се достатъчно отдавна, та да се разбират и без думи.
Междувременно Уанда попита Били какви ги върши. Той ѝ се озъби, че се връща вкъщи да подремне. Тя да отидела сама на скапания пазар. Уанда отбеляза, че едва не е ударил колата с двете възрастни жени (въпросните възрастни жени рязко бяха намалили скоростта, тъй като Нора Робишо смяташе, че ако няма някаква много важна причина, шофирането с над шейсет километра в час е подтиквано от Сатаната). Били отбеляза, че Уанда не само прилича на майка си, ами и говори като нея. Тя го помоли да уточни какво има предвид с тази забележка. Били побърза да я осведоми: и двете с майка ѝ били дебелогъзи плямпала.
Уанда го нарече долен пияндур.
Били ѝ каза, че е грозотия.
Продължиха да се обиждат взаимно и когато излязоха от Касъл Рок, продължавайки към Мотън и невидимата бариера, спуснала се малко след като Уанда подхвана караницата с невинната забележка за прекрасния ден, Били караше с деветдесет километра в час, изстисквайки максимума от двигателя на малкия шевролет на жена си.
— Какъв е този дим? — внезапно попита тя и посочи на североизток към магистрала 119.
— Де да знам — озъби се той. — Да не би тъщата да е пръднала? — Стана му толкова забавно, че се разсмя.