— Сигурна съм, че в килера ще намерите провизии — каза Пайпър.
Каролин кимна.
— Точно това ни каза и чистачът в сградата на градския съвет.
— И Мла-а-адши — добави Алис. — Той е полицай. Симпатичен полицай.
Долната челюст на Търстън увисна.
— Този „симпатичен полицай“ ме удари — каза мъжът.
— Или спътникът му. Аз лично не можах да ги различа, но определено беше един от двамата.
Преподобната повдигна вежди.
— Удари Търс в корема — прошепна ѝ Каролин. — Нарекоха ни „хаховци от Масачузетс“… каквито, предполагам, че в известен смисъл сме… и ни се присмиваха. Мен това ме засегна най-много — че ни се присмиваха. Когато са намерили децата, явно са се държали по-добре, но… — Тя поклати глава. — С нас се държаха много гадно.
Тези думи отново върнаха мислите на Пайпър към Сами. Тя почувства как вената на врата ѝ започва да пулсира — бавно и отмерено, но доста силно, — обаче успя да запази равен гласа си.
— Как се казваше другият полицай?
— Франки — отвърна Каролин. — Младши го наричаше Франки Д. Познавате ли ги? Би трябвало да ги познавате, нали?
— Да — изрече глухо преподобната.
7.
Тя даде на нововъзникналото семейство указания как да стигнат до дома на семейство Думажен — беше хубаво, че къщата се намира близо до болницата, в случай че момчето получи нов пристъп — и седна на кухненската маса с чаша чай пред себе си. Отпиваше бавно и след всяка глътка оставяше чашата на масата. Кловър изскимтя. Познаваше я много добре и вероятно усещаше яростта ѝ.
„Може би променя миризмата ми. Прави я по-остра или парлива…“
В съзнанието ѝ се оформяше картина. Картина, която не беше никак приятна. Половин дузина новоназначени ченгета, изключително млади ченгета, постъпили на служба преди по-малко от четирийсет и осем часа и вече напълно изгубили всякакъв самоконтрол. Своеволията им, извършени със Сами Буши и Търстън Маршал, надали щяха да подействат като лош пример на ветерани полицаи като Хенри Морисън и Джаки Уетингтън — или поне така ѝ се струваше, — ала дали същото се отнасяше за Фред Дентън? Или за Тоби Уелън? Едва ли. Най-вероятно не. Когато Дюк беше шериф, тези полицаи не създаваха проблеми. Не че бяха перфектни — когато ти даваха знак да отбиеш колата и да спреш, често се държаха доста грубичко, — обаче това бе всичко. Хауард Пъркинс поне извличаше максимума от тях, като се имаше предвид оскъдният общински бюджет. Обаче майка ѝ обичаше да казва: „Евтиното винаги ти излиза скъпо.“ И като прибавим Питър Рандолф на шерифския пост…
Трябваше да се направи нещо.
Само че първо трябваше да овладее гнева си. Не го ли стореше, гневът щеше да овладее нея.
Тя откачи повода от кукичката на вратата. Овчарката мигновено се изправи, замаха с опашка и наостри уши. Очите ѝ блестяха.
— Хайде, Кловър. Отиваме да подадем жалба.
Излязоха навън толкова бързо, че кучето все още не бе успяло да оближе всички трохи от кексчетата, полепнали по муцуната му.
8.
Докато вървяха през парка с Кловър от дясната ѝ страна, Пайпър почувства, че гневът ѝ вече е под контрол. Щом дочу смеха обаче, това усещане се промени. Тъкмо наближаваха полицейското управление, когато забеляза същите онези „извънредни сътрудници“, чиито имена бе успяла да изкопчи от Сами Буши: Делесепс, Тибодо, Сиърлс и Джорджия Ру. Джорджия Ру, която според пострадалата ги беше насърчавала с виковете: „Дайте ѝ да се разбере! Дайте ѝ добър урок на тая лесба!“ Фреди Дентън също беше тук. Всички седяха на каменните стъпала пред участъка, пиеха кола и оживено разговаряха. Дюк Пъркинс никога не би допуснал подобно нещо и преподобната си каза, че ако можеше да ги види от мястото, където се намираше, навярно щеше да започне да се върти толкова бясно в гроба си, че да възпламени тленните си останки.
Мел Сиърлс каза нещо и всички отново избухнаха в смях, удряйки дланите си. Картър Тибодо бе прегърнал Джорджия Ру и върховете на пръстите му докосваха гърдите ѝ. Тя добави нещо и компанията се засмя още по-гръмко.
Пайпър си каза, че навярно обсъждат изнасилването — колко добре са си прекарали — и след тази мисъл бащиният ѝ съвет вече нямаше никакъв шанс. Онази Пайпър, която се грижеше за бедните и болните, която говореше на бракосъчетания и погребения и която всяка неделя изнасяше проповеди за милосърдието и толерантността, бе грубо изтикана в дъното на съзнанието ѝ, откъдето можеше само да наблюдава случващото се през мътно, деформирано стъкло. На преден план излезе другата Пайпър — тази, която бе опустошила стаята си, когато беше на петнайсет години, проливайки сълзи не от тъга, а от ярост.