— Обаче няма да е някоя от тукашните килии — продължи тя, гледайки изпитателно Тибодо, — а килия в „Шоушенк“, където ви очаква същото, което сте направили на онова момиче.
— Тъпа кучко… — изрече Картър с равен глас, сякаш коментираше времето. — Изобщо не сме се доближавали до къщата ѝ.
— Точно така — добави Джорджия, надигна се и седна. Колата бе опръскала бузите ѝ, по които още личаха следите на свирепо тийнейджърско акне. — Освен това всички знаят, че Сами Буши е една лъжлива лесбийска путка.
Устните на преподобната се разтеглиха в усмивка. Очите ѝ се впериха в Ру и тя се сви, изплашена от откачената жена, която се бе появила изневиделица на стълбите, прекъсвайки приятния им разговор на едно-две питиета.
— Интересно откъде знаеш името на лъжливата лесбийска путка… Аз не съм го споменавала.
Потресената Джорджия успя само да оформи едно беззвучно „О“ с устните си. И за първи път желязната до този миг маска на спокойствието на Картър Тибодо потрепна. Пайпър обаче не знаеше дали реакцията му се дължи на страх или на раздразнение.
Франк Делесепс се изправи внимателно на крака.
— По-добре не отправяйте обвинения, които не можете да докажете, преподобна Либи!
— И не нападайте полицаи — заяви Фреди Дентън. — Склонен съм да си затворя очите за постъпката ви — все пак напоследък всички сме под стрес, — но само ако моментално прекратите и отхвърлите безпочвените си обвинения! — Той направи кратка пауза и смотолеви: — И ако спрете да ни блъскате, разбира се.
Погледът на Пайпър обаче продължаваше да е вперен в Джорджия, а дясната ѝ ръка стискаше толкова силно намотания около нея черен повод на Кловър, че пулсираше. Кучето бе раздалечило леко предните си лапи и беше навело глава, без да спира да ръмжи. Звучеше като мощен извънбордов двигател, работещ на празен ход. Козината на врата му бе настръхнала и закриваше нашийника му.
— Откъде знаеш името ѝ, Джорджия?
— Аз… аз… аз просто предположих…
Картър я хвана за рамото и я стисна.
— Тихо, слънчице. — После се обърна към Пайпър, без да прави опит да се изправи („Не иска да бъде блъснат отново, страхливецът“ — мина ѝ през ума), и каза: — Не знам коя дъска ви хлопа, но снощи всички бяхме заедно във фермата на Олдън Динсмор. И се опитвахме да изкопчим някаква информация от войниците, стоящи на пост на шосе 119, макар че за съжаление не успяхме. Това се пада на другия край на града спрямо дома на Буши.
И той огледа приятелите си.
— Точно така — кимна Франки.
— Така беше — обади се и Мел, гледайки недоверчиво към Пайпър.
— Именно! — възкликна Джорджия. Ръката на Картър отново бе обгърнала раменете ѝ и неувереността ѝ явно се бе стопила. Тя отправи предизвикателен поглед към Пайпър.
— Джорджи явно е предположила, че имате Сами предвид — продължи Картър със същото вбесяващо спокойствие. — Защото Сами е най-противната мръсна лъжкиня в този град.
Мел Сиърлс се засмя.
— Обаче не сте използвали предпазни средства — каза Пайпър. Сами ѝ го беше споделила и щом зърна как чертите на Тибодо се изопват, се убеди, че е самата истина. — Не сте използвали кондоми и сега са ѝ взели влагалищни проби. — Не знаеше дали това е вярно, ала изобщо не ѝ пукаше. По втрещените им погледи заключаваше, че те вярваха на думите ѝ, а това напълно ѝ стигаше. — И когато сравнят вашата ДНК с онази от пробите…
— Достатъчно те слушахме — каза Картър. — Млъквай и се махай оттук!
Тя обърна яростната си усмивка към него.
— О, не, господин Тибодо. Тепърва започваме, синко.
Фреди Дентън се протегна към нея. Тя го изблъска, ала в същия момент усети как някой извива лявата ѝ ръка. Обърна се и се вторачи в очите на Тибодо. Вече не излъчваха никакво спокойствие, а буквално пламтяха от ярост.
„Добре дошъл в клуба“ — мина през ума ѝ.
— Майната ти, шибана кучко! — изсъска той и този път тя бе изблъскана назад.
Преподобната залитна надолу по стълбите, опитвайки се инстинктивно да се свие на кълбо и да се претърколи, защото не искаше да удари главата си в някой от каменните ръбове на стъпалата. Те щяха моментално да разцепят черепа ѝ, предизвиквайки смъртта ѝ или още по-зле — превръщайки я в жив зеленчук. Вместо от главата ѝ обаче, ударът се пое от лявото ѝ рамо, където изригна вулкан от изгаряща болка. Позната болка. Беше го ударила по време на футболен мач в гимназията преди двайсет години и проклета да бъде, ако болката сега не беше същата.
В следващия миг краката ѝ прелетяха над главата и тя направи задно салто, а коленете ѝ се удариха в стълбите, в резултат на което кожата им се сцепи. Най-накрая остана да лежи върху гърдите и корема си. Беше се претърколила почти до подножието на стъпалата. Бузата ѝ кървеше, носът ѝ кървеше, устните ѝ кървяха, шията ѝ я болеше, но, о, Боже, рамото ѝ беше най-зле, защото го усещаше как се подува по начин, който прекрасно си спомняше. Последния път, когато се бе чувствала така, бе облечена с червена фланелка на „Уайлдкетс“. Въпреки това обаче се опита да се изправи на краката си, като благодари на Господ, че все още има силата да управлява крайниците си; все пак можеше да остане парализирана за цял живот.