Тогава Джулия направи нещо, което не бе правила никога през живота си; бръкна в чантата си, извади портфейла си, разтвори го и изкачи бързо стълбите, като го размахваше и викаше:
— Пресата е тук! Пресата е тук! Пресата е тук!
И може би точно заради нейните възгласи Дентън престана да разтърсва преподобната. Което не беше малко.
9.
Десет минути по-късно в кабинета, който съвсем неотдавна бе принадлежал на Дюк Пъркинс, Картър Тибодо седеше на диванчето под снимките и наградите на покойния шериф, закачени на стената, с превързано рамо и хартиени кърпички, омотани около дланта му. Джорджия седеше до него. На челото му бяха избили цели броеници от капки пот, но след като бе казал: „Не мисля, че имам нещо счупено“, той мълчеше.
Фред Дентън седеше на един стол в ъгъла. Пистолетът му лежеше на бюрото на шерифа. Беше го предал без възражения; само бе добавил: „Трябваше да го направя — вижте само ръката на Карт!“
Пайпър седеше зад бюрото, на стола, който сега принадлежеше на Питър Рандолф. Джулия бе попила по-голямата част от кръвта по лицето ѝ с хартиени салфетки. Преподобната трепереше от преживяния шок и непоносимата болка, ала мълчеше, също като Тибодо. Очите ѝ бяха бистри и ясни.
— Кловър му се нахвърли — рече тя и посочи с брадичка към Картър — едва след като той ме блъсна по стълбите. Тогава изпуснах повода от ръката си. Стореното от кучето ми е напълно оправдано. То просто ме защитаваше от криминално нападение.
— Тя ни нападна! — кресна Джорджия. — Лудата кучка ни нападна! Качи се по стълбите и започна да бълва всички тия глупос…
— Млъкнете — проехтя гласът на Барби. — Всички млъкнете. — Той се обърна към Пайпър: — Не за първи път удряте рамото си, нали?
— Искам да излезете оттук, господин Барбара — каза Рандолф, ала без обичайната си увереност.
— Мога да се справя с проблема — отвърна Барби. — Вие можете ли?
Шерифът си замълча. Мел Сиърлс и Франк Делесепс стояха пред вратата. Изглеждаха угрижени.
Барби се обърна отново към Пайпър:
— Имате сублуксация — непълно разместване на ставата. Положението не е толкова лошо. Мога да наместя рамото ви, преди да сте отишли в болницата…
— Болница ли? — изграчи Фред Дентън. — Тя аресту…
— Млъкни, Фреди — прекъсна го Рандолф. — Никой не е арестуван. Поне засега.
Барби погледна преподобната в очите.
— Обаче трябва да го направя сега, преди да се е подуло още повече. Ако изчакате Евърет да го направи в болницата, няма да ви се размине без упойка. — Той се наведе към ухото ѝ и измърмори: — И докато сте под упойка, те ще наложат своята версия, а вие няма да можете да кажете вашата.
— Какво си шушукате там? — попита подозрително Рандолф.
— Казвам ѝ, че ще боли — отвърна Барби. — Нали така, преподобна?
Тя кимна.
— Давайте. Треньорката Громли ми го намести на игрището, а беше пълна скръб. Само побързайте. И не го извивайте много-много!
— Джулия, вземи раменната превръзка от аптечката! — извика Барби. — И ми помогни да я сложим да легне по гръб.
Пребледняла, вестникарката се подчини.
Тогава Барби седна на пода вляво от Пайпър, изу едната си обувка и обгърна горната част на ръката ѝ с длани.
— Не знам какъв е бил методът на треньорката Громли — каза, — но ето как го правеха лекарите в Ирак. Вие трябва да преброите до три и после да извикате: „Ядец!“
— Ядец… — повтори учудено Пайпър. — Добре, вие сте докторът.
„Не — помисли си Джулия, — в момента в Честърс Мил няма истински лекар.“ Сега Ръсти Евърет бе човекът с най-близката до истинската квалификация. Беше звъннала на Линда, която ѝ даде мобилния му номер, ала обажданията ѝ моментално се препращаха към гласовата му поща.
В кабинета цареше тишина. Дори Картър Тибодо наблюдаваше мълчаливо действията на готвача. Барби кимна на Пайпър. По челото ѝ бяха избили капчици пот, но твърдостта, изписана на лицето ѝ, го обнадеждаваше. Тогава, докато дърпаше бавно, но силно ръката ѝ, той приложи контранатиск с крака си.
— Добре, вие сте на ход. Да ви чуя.
— Едно… две… три… ЯДЕЦ!
В мига, в който Пайпър извика, Барби дръпна най-силно. Всички в помещението чуха как ставата се върна обратно на мястото си. Подутината под ръкава на преподобната изчезна сякаш с магия. Тя извика отново, ала не припадна. Младият мъж преметна раменната превръзка през врата ѝ, омотавайки я около горната част на ръката ѝ, за да я обездвижи, доколкото можеше.
— По-добре ли е сега? — попита.
— Да — отвърна преподобната. — Много по-добре, слава богу. Все още ме боли, но не толкова силно.