— Имам аспирин в чантата си — обади се Джулия.
— Дай ѝ проклетия аспирин и се махайте оттук — отсече Рандолф. — Тук остават само Картър, Фреди, преподобната и аз.
Джулия му хвърли смаян поглед.
— Шегуваш ли се? Преподобната отива в болницата. Можеш ли да ходиш, Пайпър?
Жената се изправи неуверено на крака.
— Мисля, че да. Ще се справя.
— Сядайте си на мястото, преподобна Либи — настоя шерифът, ала Барби усети колебанието в гласа му. Бе изгубил битката.
— Защо не се опитате да ме принудите със сила? — подхвърли Пайпър и повдигна леко превързаната си ръка. — Сигурна съм, че можете да я изкълчите отново, при това с голяма лекота. Хайде! Покажете на тези… момчета… че сте също като тях.
— А аз ще го пусна във вестника — заяви лъчезарно Джулия. — Тиражът ще се удвои!
Барби също се намеси:
— Предлагам ви да отложите тази работа за утре, шерифе. Позволете на дамата да получи по-силни болкоуспокояващи от аспирина, както и Евърет да прегледа раните на коленете ѝ. Едва ли ще избяга, като се има предвид, че все още сме под Купола…
— Нейното куче се опита да ме убие — обади се Картър. Въпреки болката, която изпитваше, отново говореше спокойно.
— Шериф Рандолф, вашите подчинени Франк Делесепс, Мелвин Сиърлс и Картър Тибодо са виновни за изнасилване! — Преподобната се олюляваше и Джулия побърза да я прегърне, ала гласът ѝ беше твърд и овладян. — А Джорджия Ру е съучастник в престъплението.
— Това са пълни глупости! — кресна Джорджия.
— И трябва незабавно да бъдат отстранени от длъжност.
— Не ѝ обръщайте внимание, тя лъже — обади се Картър.
Питър Рандолф изглеждаше като зрител на среща по тенис. Погледът му френетично се местеше от Пайпър към Тибодо и обратно. Накрая очите му се спряха върху Барби.
— Ти ли ще ми казваш какво да правя, хлапако?
— Не, шерифе, само ви отправих предложение на базата на военния си опит в Ирак. Вие сам ще вземете решението си.
Рандолф се отпусна.
— Добре тогава. Добре. — Сведе поглед и се намръщи. Всички видяха как шерифът осъзна, че дюкянът му продължава да е отворен, и побърза да вдигне ципа на панталона си. Когато вдигна отново глава, заяви: — Джулия, заведи преподобната Пайпър в болницата. Що се отнася до вас, господин Барбара, не ме интересува къде ще отидете, стига да се разкарате оттук. Тази вечер ще взема показания от своите служители, а утре — от преподобната Либи.
— Почакай малко — обади се Тибодо и протегна ръката с разкривените си пръсти към Барби. — Можеш ли да направиш нещо по въпроса?
— Не знам — отвърна той. Надяваше се, че не звучи грубо. Критичното положение бе преодоляно и ситуацията вече навлизаше в политическия си етап — нещо, което добре си спомняше от отношенията с иракските полицаи, които не бяха по-различни от мъжа на дивана и онези пред вратата. И се свеждаше до това да се държиш любезно с хората, които ти се иска да заплюеш. — Можеш ли да кажеш „ядец“?
10.
Преди да похлопа на вратата на Големия Джим, Ръсти Евърет изключи мобилния си телефон. Сега Рени седеше зад бюрото си, а Ръсти — на стола пред него. На стола, където сядаха всички онези, които идваха при градския съветник с молба за някаква услуга.
В кабинета (вероятно Рени го определяше като „домашен офис“ в данъчната си декларация) се усещаше приятен боров аромат, сякаш паркетът току-що бе лакиран, ала въпреки всичко Ръсти не се чувстваше комфортно. И това не се дължеше само на картината с „арийския“ Исус, изнасящ знаменитата проповед на планината, нито на хвалебствените грамоти по стените, нито на лъскавия паркет, който би трябвало да е покрит с килим, предпазващ го от надраскване; не, освен всички тези фактори в помещението определено се долавяше и нещо друго. И макар че Ръсти Евърет не вярваше в свръхестественото, бе готов да се закълне, че кабинетът сякаш е обитаван от призраци.
„Може би реагираш така само защото се чувстваш леко изплашен — помисли си той. — Това е най-правдоподобното обяснение.“
С надеждата, че Рени няма да подуши страха му, медикът му разказа за изчезналите от болницата газови бутилки. Спомена как бе открил една от тях в хранилището зад градския съвет, присъединена към генератора на сградата. И добави, че от другите няма и следа.
— Така че имам два въпроса — завърши Ръсти. — Как се е озовала тази бутилка там и къде са останалите?
Големия Джим се залюля на стола си, сключи ръце зад главата си и започна да съзерцава тавана. Ръсти пък си даде сметка, че се е загледал в сувенирната бейзболна топка на бюрото на домакина му. На поставката ѝ се виждаше посвещение с автограф от легендата Бил Лий, който навремето бе играл за „Ред Сокс“. И в това нямаше нищо чудно. Нали посетителите трябваше да бъдат впечатлявани? Също като снимките по стените, златистата топка заявяваше, че Големия Джим Рени е приятел с Големи хора: „Виж ми посвещенията, простосмъртний, и се гръмни от отчаяние!“ За Ръсти обаче бейзболната топка и надписът, обърнати към гостите, най-добре символизираха неприятната аура на помещението, в което се намираше. Те не бяха нищо повече от една фасада; кухо свидетелство за престиж и власт.