„Единственото решение“ — помисли си тя. А при това положение няма „правилно“ и „грешно“.
Тя се опита да прелисти страницата на книгата си и разтрепераната ѝ ръка закачи светещата лампичка. „Майти Брайт Лайт“ тупна на пода, изтърколи се и лъчът ѝ освети тавана. Жената инстинктивно го проследи с поглед и в същия миг почувства как се издига нагоре. При това със светкавична бързина. Сякаш се бе качила в невидим експресен асансьор. По някое време погледна за миг надолу и видя как тялото ѝ лежи на дивана и трепери неудържимо. По брадичката ѝ се стичаше пенеста слюнка. Забеляза и мокрото петно, разцъфващо на дънките ѝ, и си помисли: „Да, май ще трябва отново да се преоблека. Ако оживея след всичко това, разбира се.“
В следващата секунда премина стремително през тавана, през спалнята над него и мансардното помещение със складираните там кашони и овехтели лампи. Оттам продължи да се издига в нощта. Млечният път сияеше над нея, ала не изглеждаше нормално. Всички звезди бяха оцветени в розово.
И изведнъж започнаха да падат.
Някъде — далече, далече под нея — Андрея долови реакцията на тялото, което бе напуснала. То крещеше.
13.
Барби очакваше, че по време на пътуването двамата с Джулия ще обсъдят случилото се с преподобната Либи, обаче и двамата мълчаха. Явно всеки бе потънал в собствените си мисли. Ала въпреки че никой не изрази гласно облекчението си при вида на избледняващото зарево на неестествено червения залез, сега и двамата се чувстваха малко по-добре.
Джулия отново включи радиото, обаче не намери нищо друго, освен Радиото на Исус и „Всички молитви са чути“, и побърза да го изключи.
Когато напуснаха шосе 110 и подкараха на запад по тесния Мотън Роуд, плътно ограден от двете страни с дървета, Барби най-накрая наруши мълчанието.
— Правилно ли постъпих? — попита той.
Според Джулия той бе постъпил правилно не само веднъж по време на конфронтацията в кабинета на шерифа — да не говорим и как бе помогнал на двама пациенти с навяхвания, — ала добре знаеше какво точно има предвид събеседникът ѝ.
— Да — отвърна тя. — Моментът бе изключително неподходящ за предявяване на претенции към властта.
Барби се съгласи, обаче се чувстваше изморен, обезкуражен и недостоен за задачата, която стоеше пред него.
— Сигурен съм, че враговете на Хитлер са казвали същото и за него. Казали са го през хиляда деветстотин трийсет и четвърта и са били прави. През трийсет и шеста пак са били прави. Както и през трийсет и осма. Най-вероятно са си казвали: „Точно в този момент не е добре да го предизвикваме…“ И когато са сметнали, че времето за действие най-сетне е назряло, вече са протестирали зад оградите на Аушвиц и Бухенвалд.
— Не е същото — отбеляза тя.
— Така ли мислиш?
Джулия си замълча, ала добре разбираше гледната му точка. Хитлер е лепял тапети, или поне така твърдеше историята, а Джим Рени продаваше стари коли. Какъвто бе единият, такъв бе и другият.
През короните на дърветата пред тях се процеждаха светлинни снопове, които оформяха гравюри от сенки върху закърпената настилка на Мотън Роуд.
От другата страна на Купола, върху територията на Харлоу, бяха паркирани множество военни камиони, между които хаотично сновяха трийсет-четирийсет войници. Всички носеха противогази на коланите си. Сребриста цистерна с надпис „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! СПАЗВАЙ ДИСТАНЦИЯ!“ бе изтеглена по-напред от останалите камиони и задницата ѝ почти се допираше до правоъгълника с размери на врата, чиито очертания бяха нарисувани със спрей върху повърхността на Купола. Барби видя пластмасовия маркуч, свързан към клапана на резервоара — завършваше с тънък мундщук, голям колкото обикновена химикалка. Държаха го двама мъже с искрящо бели защитни облекла и шлемове, наподобяващи скафандри. На гърбовете си носеха кислородни бутилки.
От страната на Честърс Мил имаше само един зрител. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, стоеше до старомоден дамски велосипед „Шуин“ със специален багажник за пренасяне на мляко. Отстрани на багажника имаше стикер, на който пишеше: „СВЕТЪТ ЩЕ ПОЗНАЕ МИР ТОГАВА, КОГАТО СИЛАТА НА ЛЮБОВТА ПОБЕДИ ЛЮБОВТА КЪМ СИЛАТА — ДЖИМИ ХЕНДРИКС.“
— Какво правиш тук, Лиза? — попита Джулия, щом излезе от колата. Същевременно вдигна длан над очите си, за да ги заслони от ярката светлина.