— А ако нямаме късмет? — попита Барби. — Ако при разграждането на Купола се отдели някакъв отровен газ, който убие всички ни? Затова ли носите противогази?
— Всъщност — обясни Кокс — учените смятат, че по-скоро киселината може да провокира химична реакция, която да доведе до запалване на невидимата преграда. — Той забеляза потресеното изражение на Лиза и побърза да добави: — Обаче смятат, че вероятността да се случат подобни неща е минимална.
— Могат да си го позволят — обади се библиотекарката, докато въртеше медальона си. — Нали няма да бъдат обгазени или опечени…
— Разбирам тревогата ви, госпожо…
— Мелиса — каза Барби. Изведнъж му хрумна колко важно е Кокс да разбере, че затворниците на Купола са истински хора, а не няколко хиляди анонимни данъкоплатци. — Мелиса Джеймисън. За приятелите — Лиза. Тя е градската библиотекарка. Освен това е консултант в гимназията и мисля, че даже води и курсове по йога.
— Наложи се да се откажа от тях — усмихна се плахо жената. — Не ми оставаше време за тях заради другите ми задължения…
— Много ми е приятно да се запознаем, госпожо Джеймисън — усмихна се и Кокс. — Вижте, мисля, че заслужава да поемем този риск…
— Ами ако бяхме на друго мнение? — попита Лиза. — Бихте ли загърбили тази операция?
Той предпочете да се въздържи от конкретен отговор.
— Досега не са забелязани никакви признаци на саморазграждане или отслабване на това нещо. И ако не успеем да го пробием, ви очаква дълъг период на заточение.
— Имате ли някаква представа какво може да го е предизвикало? Изобщо някаква хипотеза?
— Не — поклати глава полковникът, ала погледът му се стрелна встрани по такъв начин, че Ръсти Евърет веднага би се сетил за последния си разговор с Големия Джим.
„Защо ни лъжеш? — помисли си Барби. — Пак ли защото така си свикнал? Какво обичаха да казват военните — че цивилните са като гъбите, затова ги дръж на тъмно и ги храни с лайна…“ Да, може би това обясняваше всичко. Обаче продължаваше да се чувства изнервен.
— Силна ли е? — попита Лиза. — Тази ваша киселина — силна ли е?
— Доколкото ни е известно, това е най-корозивната киселина от всички съществуващи подобни съединения на света — отвърна Кокс и библиотекарката бързо отстъпи назад.
Кокс се обърна към мъжете с космическите на вид скафандри:
— Готови ли сте, момчета?
Те вдигнаха палци. Зад тях напълно бе замряла всякаква активност. Войниците стояха неподвижно с ръце върху противогазите си и наблюдаваха с интерес мъжете със защитни облекла.
— Тогава започваме — обяви Кокс. — Барби, предлагам ти да отведеш двете си красиви спътнички поне на петдесетина метра от…
— Вижте звездите! — възкликна внезапно Джулия. В разтреперания ѝ глас се долавяше нещо като суеверен страх. Барби видя в смаяното ѝ изражение момиченцето, което навярно е била преди трийсет години.
Той също погледна нагоре и различи Голямата и Малката мечка, както и Орион. Всички съзвездия си бяха на местата… само дето изглеждаха размазани и се бяха обагрили в розово. Млечният път приличаше на разтеглена дъвка, изплюта върху нощното небе.
— Кокс — прочисти гърлото си Барби, — виждаш ли това?
Набитият мъж вдигна поглед към притъмнелия небосвод.
— Кое? Звездите ли?
— Как ти изглеждат?
— Ами… доста ярки, но това си е нещо нормално, като се има предвид, че регионът не е от ярко осветените… — Изведнъж му хрумна нещо и той щракна с пръсти. — Вие какво виждате? Да не би да са си променили цвета?
— Красиви са — промълви Лиза. — Но в същото време ме плашат.
— Розови са — заяви Джулия. — Какво всъщност става?
— Нищо — отвърна Кокс, обаче Барби долови в тона му някакво непонятно облекчение.
— Хайде, изплюйте камъчето… — настоя и без дори да се замисли, добави: — … сър.
— Точно в седем вечерта получихме метеорологичен доклад — обясни Кокс, — в който основно се наблягаше на ветровете. Просто в случай на… е, за всеки случай. С оглед предстоящата операция. Струйното течение30 идва от запад, при това от доста далеч — някъде от Небраска или Канзас, — в посока юг, след което се насочва на север, следвайки атлантическия бряг. Нещо съвсем обичайно за октомври.
— Това какво общо има със звездите?
— Понеже се движи на север, течението минава над много големи градове и индустриални центрове. И онова, което събира от въздуха над тези места, се наслоява върху Купола, вместо да бъде разпръснато над северните части на Канада и арктическите региони. Количеството на частиците е достатъчно, за да се създаде нещо като оптически филтър. Сигурен съм, че не е опасно…