— Харесва ли ти шоуто, Франки?
Ококорените, изплашени очи на младежа го караха да изглежда на дванайсет, а не на двайсет и колкото там години всъщност беше.
— Какво е това, господин Рени? Имате ли някаква представа?
— Нищо особено. Метеоритен дъжд. Просто Господ ни казва „Здрасти!“ отгоре.
Франк Делесепс се отпусна малко.
— Сега ние ще влезем вътре — каза Рени, посочвайки с палец към Рандолф и Анди, които не откъсваха очи от небето. — Ще си поговорим малко, след което ще извикаме и вас четиримата. Искам да чуя една и съща версия на случилото се от всеки от вас. Ясен ли съм?
— Да, господин Рени — отвърна Франки.
Мел Сиърлс погледна към Големия Джим. Очите на младежа бяха като чинийки, а долната му челюст висеше като счупена. Съветникът си каза, че така прилича на олигофрен. Което не беше никак зле на фона на настоящата ситуация.
— Сякаш е дошъл краят на света, господин Рени — промълви Мел.
— Глупости. Ти „спасен“ ли си, синко?
— Така мисля.
— Значи няма за какво да се тревожиш — отвърна Големия Джим и ги огледа внимателно един по един. Накрая очите му се спряха на Картър Тибодо. — Тази вечер, скъпи младежи, пътят към спасението е пред вас и за да минете по него, ви трябва само едно — версиите ви за случилото се да съвпадат.
Не всички обаче виждаха розовите звезди. Подобно на Ейдън и Алис Епълтън, и дъщеричките на Ръсти Евърет спяха дълбоко. Някои възрастни — също. Като Пайпър, Андрея Гринъл и Готвача. Той лежеше изпружен сред мъртвата трева на може би най-голямата лаборатория за производство на метамфетамини в Америка. Бренда Пъркинс също спеше. Заспа, докато плачеше на дивана си, с разпечатката на файла „ВЕЙДЪР“ на масичката за кафе пред нея.
Мъртвите също не го виждаха, освен ако не се намираха на някое по-ярко място от тази потънала в мрак земя, където безчет слепци воюваха в нощта31. Майра Евънс, Дюк Пъркинс, Чък Томпсън и Клодет Сандърс бяха прибрани в погребалното бюро на Бауи; доктор Хаскел, господин Карти и Рори Динсмор лежаха в моргата на болница „Катрин Ръсел“, а Лестър Когинс, Дуди Сандърс и Анджи Маккейн все още се намираха в килера на семейство Маккейн. В компанията на последните беше и Младши. Той седеше между Дуди и Анджи и ги държеше за ръце. Главата го болеше, но не чак толкова. И ако успееше да заспи, може би щеше да пренощува тук.
На Мотън Роуд в Източен Честър (недалеч от мястото, където опитът за разграждане на целостта на Купола с експериментална киселина все още продължава под странното розово небе) Джак Евънс, съпругът на покойната Майра, стоеше в задния си двор с бутилка „Джак Даниълс“ в едната ръка и оръжието за защита на дома си — автоматичен пистолет „Ругър SR 9“ — в другата. Той пиеше и гледаше как падат розовите звезди. Знаеше какво представляват и за всяка от тях имаше по едно желание. Всичките му желания бяха за смърт, понеже без Майра животът му бе изгубил смисъл. Може би щеше да се научи да живее и без нея, и може би щеше да се научи да живее като плъх под стъклен похлупак, ала нямаше да се справи и с двете едновременно. Когато падащите звезди взеха да намаляват — а това стана някъде към десет и петнайсет, около четирийсет и пет минути след началото на метеоритния дъжд, — Джак глътна и последната капчица от уискито, хвърли бутилката на тревата и си пръсна мозъка. Той беше първият документиран официално самоубиец в Честърс Мил.
Но нямаше да е последният.
18.
Барби, Джулия и Лиза Джеймисън безмълвно наблюдаваха как двамата войници в скафандрите отделят тънкия мундщук от пластмасовия маркуч. Те го сложиха в непрозрачен плик с цип в горната част, а самият плик попадна в метален контейнер с надпис „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“. После заключиха контейнера с два отделни ключа и едва тогава свалиха шлемовете си. Изглеждаха уморени, напрегнати и обезсърчени.
Двама по-възрастни мъже — Барби си каза, че изглеждаха твърде стари, за да бъдат войници — се заеха да преместят голямата колесна платформа със странно изглеждаща апаратура далеч от мястото на повторения три пъти експеримент. Барби предположи, че тези хора (най-вероятно учени от НАСА) извършваха някакъв вид спектрограмен анализ. Или поне се опитваха. Противогазите, които носеха по време на своите изследвания, сега бяха вдигнати над лицата им и стърчаха като някакви причудливи шапки. Барби можеше да попита Кокс каква бе целта на въпросните изследвания и полковникът сигурно би му дал прям и искрен отговор, обаче и той, също като мъжете в скафандрите, се чувстваше твърде обезкуражен и посърнал.