Високо над тях последните метеори прорязваха нощното небе с розовите си траектории.
Лиза посочи към източната част на града:
— Чух нещо, което ми прозвуча като изстрел. А вие?
— Може да е ауспухът на някоя кола или хлапе, което изстрелва ракета в бутилка — отвърна Джулия. Тя също се чувстваше отпаднала и унила. След като стана ясно, че експериментът — или по-скоро тестът с киселината — няма да се увенчае с успех, Барби я забеляза да избърсва сълзите от очите си. Въпреки това обаче жената бе продължила да снима със своя кодак.
Кокс пристъпи към тях, хвърляйки двойна сянка под светлините на разположените прожектори. Той посочи към мястото, където се бе намирал очертаният върху повърхността на Купола четириъгълник.
— Предполагам, че тази малка авантюра струва на американския данъкоплатец около седемстотин и петдесет хиляди долара, и то без да броим разходите за научноизследователска дейност, инвестирани в разработката и създаването на това химично съединение. Което разяде само шибаната боя, напръскана тук, без да свърши абсолютно нищо друго!
— Без вулгарни изрази, полковник! — обади се Джулия и се усмихна едва-едва.
— Благодаря ви за забележката, госпожо редактор — отбеляза кисело Кокс.
— Наистина ли очаквахте това да има ефект? — намеси се Барби.
— Не, но не съм очаквал и че човешки крак ще стъпи скоро на Марс, обаче руснаците твърдят, че през 2020 ще изпратят там четиричленен екипаж.
— Сега всичко ми се изясни — подхвърли Джулия. — Марсианците са подочули за руския план и са побеснели от яд.
— Ако е тъй, си го изкарват не на когото трябва — изсумтя Кокс… и Барби зърна нещичко в очите му.
— Доколко вярваш в това, Джим? — попита тихо той.
— Моля? Не те разбрах.
— Че Куполът е дело на извънземни същества.
Джулия направи две крачки напред. Лицето ѝ бе пребледняло, а очите ѝ пламтяха.
— Кажете ни какво знаете, мамка му!
Кокс вдигна ръка.
— Спрете. Не знаем абсолютно нищо по въпроса. Това е просто една хипотеза. Да, просто една от многото. Марти, ела насам!
Единият от двамата по-възрастни господа, които провеждаха изследванията, се приближи към Купола. Противогазът се поклащаше в ръката му.
— Какво показва анализът ви? — попита Кокс и щом зърна колебанието на лицето на мъжа, побърза да добави: — Говори съвсем открито!
— Ами… — Марти вдигна рамене. — Минерали, предимно микроелементи32. Почва и пренасяни по въздуха замърсители. Това е. Според спектрограмния анализ това нещо просто не съществува.
— Ами HY-908? — попита Кокс и се обърна към Барби и двете дами: — Киселината.
— Няма я — отвърна Марти. — Нещото, дето не съществува, просто я погълна.
— Как смяташ, това възможно ли е? На базата на всичко, което знаеш…
— Не — гласеше категоричният отговор. — Но на базата на онова, което знаем, и съществуването на Купола не е възможно.
— При това положение склонен ли си да вярваш, че Куполът може да е творение на някоя форма на живот с по-напреднали познания в сферата на физиката, химията, биологията и така нататък?
Марти отново се колебаеше какво да каже.
— Говори открито! — пак го насърчи полковникът.
— Това е едната възможност. Другата е някой суперзлодей от Земята да го е поставил. Някой като Лекс Лутър от комиксите за „Супермен“. Или пък може да е дело на някоя враждебна държава, като Северна Корея например.
— Която все още не си е приписала заслугата за това? — подметна скептично Барби.
— Аз лично съм склонен да заложа на извънземните — заяви Марти и почука по повърхността на Купола. Вече бе получил своя лек шок от близостта си с него. — Както и повечето от колегите ми учени, които в момента работят над проблема, ако може да се каже, че работим, при положение че всъщност не вършим нищо. Както беше казал Шерлок Холмс, когато елиминираш невъзможното, остава истинският отговор, колкото и невероятно да звучи.
— Да се е приземявал скоро някой — или нещо — с летяща чиния и да е искал да го заведат при най-главния? — попита Джулия.
— Не — отвърна Кокс.
— Щяхте ли да узнаете, ако се беше случило нещо подобно? — обади се Барби и си помисли: „Нима наистина водим този разговор? Или сънувам?“
Полковникът се поколеба, преди да отговори: