Новоназначените полицаи мълчаха.
— В момента сте на нещо като изпитателен срок — напомни им той. — Ако имате лично оръжие, това си е ваше право като американски граждани. Но ако чуя, че някой от вас носи патлак утре пред „Фуд Сити“ и го размахва пред добрите жители на този град, полицейската ви кариера моментално приключва.
— Точно така — обади се Рандолф.
Рени огледа внимателно Франк, Картър, Мел и Джорджия.
— Някакви проблеми с това? Слушам!
Никой от четиримата не изглеждаше особено щастлив от този ултиматум. Не че Големия Джим очакваше нещо друго, но пък, от друга страна, лесно го приемаха. Тибодо продължаваше да движи рамото и пръстите на пострадалата си ръка.
— Ами ако не са заредени? — попита Франк. — Не можем ли просто да си ги носим, ей-така, за респект?
Рени изпъна показалец като строг учител.
— Ще ти кажа нещо, което научих от баща си, Франк — няма такова нещо като незареден пистолет. Съгражданите ни са добри и честни хора. Сигурен съм, че ще се държат добре и без да им всяваш респект с кобура си. А ако случайно се променят, тогава и ние ще се променим. Разбра ли ме?
— Да, сър, господин Рени — отвърна Делесепс. От тона му си личеше, че изобщо не е доволен, обаче така бе още по-добре.
Той се изправи. Новоназначените полицаи очакваха да ги поведе към вратата, ала вместо това Големия Джим протегна ръце към тях. Зърна колебанието им и кимна, без да спира да се усмихва.
— Хайде — каза. — Утре се очертава да бъде голям ден и не бихме искали да го посрещнем без смирена молитва. Да се хванем за ръце.
Те се подчиниха. Рени затвори очи, сведе глава и заговори тихо:
— Мили боже…
3.
Малко преди полунощ Барби изкачи външните стълби, водещи до апартамента му. Раменете му бяха прегърбени от умората и единственото, което искаше, бе да потъне в сън за шест часа, преди да чуе будилника и да хукне към „Дивата роза“, за да приготвя закуската.
Изтощението обаче моментално го напусна, щом светна лампата — благодарение на генератора на Анди Сандърс все още имаше ток.
Някой беше идвал тук.
В същото време следите бяха толкова незабележими, че отначало не можа да ги изолира от обстановката. Затвори очи, след което ги отвори и остави погледа си да се плъзга върху комбинираната дневна с кухничка, опитвайки се да долови промяната. Книгите, които бе възнамерявал да остави тук, не бяха местени от полиците; столовете също си бяха на местата (единият под лампата, а другият — до единствения прозорец в помещението с живописна гледка към уличката долу), а чашата му за кафе и чинията му за препечени филийки бяха в сушилнята за съдове до малкия умивалник.
Тогава изведнъж го осени, както обикновено се случваше, ако човек не се напряга твърде много. Килимът. Който Барби наричаше „моя не Линдзи Греъм килим“.
Дълъг около метър и половина и широк шейсетина сантиметра, „не Линдзи Греъм килимът“ имаше повтарящи се ромбовидни шарки в синьо, червено, бяло и кафяво. Беше го купил в Багдад, но един иракски полицай, на когото имаше основания да вярва, му бе казал, че е кюрдско производство. „Много стар, много хубав“ — бе казал полицаят. Казваше се Латиф абд Ал-Халик Хасан. Беше добро ченге. „Изглежда турски, но не-не-не.“ Голяма усмивка. Бели зъби. Седмица след този ден на пазара снайперистки куршум бе пръснал мозъка на Латиф абд Ал-Халик Хасан. „Не от Турция, а от Ирак!“
Търговецът на килими носеше жълта тениска с надпис: „НЕ СТРЕЛЯЙТЕ ПО МЕН, АЗ СЪМ САМО ПИАНИСТА!“ Латиф го бе изслушал, като кимаше енергично. После и двамата избухнаха в смях. Тогава продавачът бе направил онзи толкова американски жест с ръка, сякаш мастурбира, в резултат на което се засмяха още по-силно.
— Какво искаш да кажеш? — бе попитал Барби.
— Казва, че американски сенатор купил пет като този. Линдзи Греъм. Пет килим, петстотин долар. Дал петстотин долар отвън, за пред хора, а още повече вътре. Но всички сенаторски килим менте. Да-да-да. Този обаче не менте, този истински. Аз, Латиф Хасан, ти казва това, Барби. Това не Линдзи Греъм килим.
Тогава Латиф беше вдигнал дланта си в друг американски жест и Барби му беше „дал пет“. Беше прекрасен ден. Горещ, но приятен. Бе купил килима за двеста долара и портативен дивиди плейър. „Не Линдзи Греъм килимът“ бе неговият сувенир от Ирак и поради тази причина никога не беше стъпвал върху него. Нито веднъж. Бе възнамерявал да го остави тук, в Честърс Мил — навярно по този начин подсъзнателно бе искал да остави и Ирак зад себе си, — ала ето че не бе станало така. Където и да идеш, ти си там. Най-великата Дзен истина на всички времена.