Избягваше да стъпва върху него и го заобикаляше, защото бе развил някакво странно суеверие. Сякаш се боеше, че само една стъпка върху килима е достатъчна, за да активира някакъв компютър във Вашингтон, който ще го изпрати на мига в Багдад или шибаната Фалуджа. Някой друг обаче явно не се бе поколебал да наруши това „табу“, защото „Не Линдзи Греъм“ бе набръчкан. И леко изкривен. А тази сутрин, когато Барби излезе от апартамента — струваше му се, че оттогава са минали хиляда години — килимът бе идеално подравнен.
Влезе в спалнята. Кувертюрата на леглото изглеждаше гладка и чиста както винаги, ала въпреки това Барби не можеше да прогони чувството, че някой е идвал тук. Остатъчен мирис на пот ли долавяше? Или някакви свръхестествени вибрации? Той се приближи до скрина, издърпа най-горното чекмедже и видя, че избелените дънки, които държеше най-отгоре, сега са най-отдолу. А ципът на камуфлажните бермуди, който държеше винаги вдигнат, сега бе свален.
Барби веднага се насочи към второто чекмедже, където се намираха чорапите му. Трябваха му по-малко от пет секунди, за да установи, че идентификационните му армейски плочки ги няма. Не беше изненадан. Не, изобщо не беше изненадан.
Грабна закупения на старо мобилен телефон, който също възнамеряваше да остави тук, и се върна в дневната. Телефонният указател на Таркърс Мил и Честърс Мил стоеше на масичката до вратата и беше толкова тънък, че приличаше повече на брошура. Потърси телефона, който му трябваше, без да се надява особено, че ще го открие; полицейските шерифи нямаха навика да обнародват домашните си номера.
Както се оказа обаче, това не важеше за малките градчета. Или поне за Честърс Мил. Макар и дискретно поднесена, информацията бе налична: „Х и Б Пъркинс, Морин Стрийт 28“. И въпреки че минаваше полунощ, Барби набра цифрите без никакво колебание. Не можеше да си позволи да изгуби нито минута. Подозираше, че времето му изтича с ужасяваща бързина.
4.
Телефонът звънна. Най-вероятно беше Хауи — обаждаше се да ѝ каже, че ще закъснее, затова по-добре да не го чака, а да заключи вратите и да си ляга…
В следващия миг истината изведнъж се стовари отгоре ѝ като противни подаръчета, сипещи се от отровна пинята35, и тя осъзна, че Хауи е мъртъв. Нямаше представа кой може да я търси в — тя погледна часовника си — нула часът и двайсет минути, но определено не беше Хауи.
Тя потръпна, докато се изправяше, и разтърка врата си, ругаейки се, задето бе заспала на дивана. Естествено, не пропусна да наругае мислено и онзи, който я будеше в този безбожен час и я караше да си припомни отвратителната истина за случилото се с Хауи.
Тогава ѝ хрумна, че може да има само една причина за подобно късно обаждане — Куполът или бе изчезнал, или повърхността му най-сетне бе пробита. Тя стовари крака си върху масичката за кафе с такава сила, че листовете се разпиляха, и се затътри към телефона, намиращ се до креслото на Хауи (само при вида на това празно кресло сърцето ѝ се свиваше).
— Ало? — изхъхри тя, вдигайки слушалката. — Какво има?
— Обажда се Дейл Барбара.
— Барби! Успяха ли да го пробият? Куполът пробит ли е вече?
— Не. Бих искал да е така, но ти звъня заради нещо друго.
— За какво? В момента е дванайсет и половина, за бога!
— Беше ми казала, е съпругът ти е разследвал Джим Рени.
Бренда мълчеше, опитвайки се да осмисли думите му. Бе допряла длан до шията си — мястото, където Хауи я беше погалил за последен път.
— Да, разследваше го, но нямаше абсолютно никакви…
— Помня какво ми каза — прекъсна я Барби. — Трябва да ме изслушаш, Бренда. Ще можеш ли? Успях ли да те разсъня достатъчно?
— Да, определено.
— Съпругът ти си е водил бележки, нали?
— Да, на лаптопа си. Разпечатах ги. — Тя погледна към страниците от файла „ВЕЙДЪР“, които лежаха в пълен безпорядък върху масичката за кафе.
— Добре. Утре сутринта искам да сложиш разпечатката в плик и да го занесеш на Джулия Шамуей. Кажи ѝ да го скрие на сигурно място. На някое наистина сигурно място, ако разполага с такова. Или в каса за ценности, или заключен сейф, ако няма къде другаде… Кажи ѝ също така да го отвори, в случай че нещо се случи с теб, с мен или с нас двамата.
— Плашиш ме.
— Иначе, ако всичко е нормално, да не го пипа. Как смяташ, ще те послуша ли? Инстинктът ми казва, че ще те послуша.
— Естествено, че ще ме послуша, но защо не искаш тя да поглежда разпечатките?
— Защото, ако редакторката на местния вестник види какво е събрал съпругът ти за Големия Джим и Големия Джим узнае, че тя е запозната с материалите, ще останем без козовете, които държим. Следиш ли ми мисълта?