По-късно Джулия щеше да каже, че това бе моментът, когато градът най-накрая осъзна какво се случва. И макар че в това имаше немалко доза истина, то по никакъв начин не я караше да се чувства по-добре. Единственото, което можеше да заяви с абсолютна сигурност (и то само пред себе си, както и стана в действителност), беше, че видя с очите си как родният ѝ град изгубва разсъдъка си. И след подобно нещо вече нямаше как да бъде същият човек.
10.
Първите, които виждат табелката, са Джина Буфалино и нейната приятелка Хариет Бигълоу. И двете момичета все още носят белите си униформи на медицински сестри (идеята бе на Джини Томлинсън; според нея белите дрехи вдъхваха по-голямо доверие у пациентите в сравнение с шарените роклички) и изглеждаха страхотно с тях. Е, изглеждат и малко уморени, въпреки присъщата за младостта им неизчерпаема енергия. Последните два дни в болницата се бяха оказали доста натоварени, а ето че след кратката нощна почивка им предстоеше и още един такъв. Сега идват в супермаркета за шоколадови десертчета — възнамеряваха да купят за всички в „Катрин Ръсел“, с изключение на клетия диабетик Джими Сиройс, — и си бъбрят за снощния метеоритен дъжд. Щом обаче съзират табелката на вратата, разговорът им мигом секва.
— Не може да е затворено — промърморва Джина, отказвайки да повярва на очите си. — Вторник сутринта е. — Тя доближава лице до стъклото и допира длани до слепоочията си, за да види какво става вътре.
Междувременно Ансън Уилър пристига с фирмената баничарка на „Дивата роза“. До него седи Роуз Туичъл. Оставили са Барби в ресторанта, за да приготви сутрешното меню. Роуз излиза от стария пикап с нейното име на каросерията още преди Ансън да е изключил двигателя. Приготвила си е дълъг списък за пазаруване и иска да го отметне възможно най-бързо. Тогава вижда табелката с надпис „ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“, закачена на вратата.
— Какво става тук? Снощи се видяхме с Джак Кейл, обаче и думичка не обели за това.
Въпросът ѝ е адресиран към Ансън, който бърза към нея, ала Джин Буфалино е тази, която ѝ отговаря:
— Вътре е пълно със стока. Всички рафтове са отрупани.
Започват да прииждат и други хора. Магазинът трябва да отвори след пет минути и Роуз не е единствената, която е планирала да си напазарува рано; тази сутрин много хора са се събудили с мисълта, че след като Куполът все още е на мястото си, по-добре да се запасят с това-онова. Когато по-късно я попитаха как си обяснява този внезапен масов прилив към супермаркета, Роуз щеше да каже: „Същото нещо се случва всяка зима, когато метеоролозите обявят, че снежната буря ще прерасне във виелица. Сандърс и Рени просто не биха могли да изберат по-лош ден за реализиране на идиотската си идея.“
Сред ранните посетители са втори и четвърти патрул на честърсмилската полиция. Зад тях цъфва и Франк Делесепс със своя шевролет „Нова“ (вече е махнал стикера „СЕКС, БЕНЗИН ИЛИ ГАНДЖА — НИКОЙ НЕ ВОЗИ БЕЗПЛАТНО“, защото явно не смята, че е подходящ за служител на реда). В колата на втори патрул са Картър и Джорджия, а в тази на четвърти — Мел Сиърлс и Фреди Дентън. По изрична заповед на Питър Рандолф са паркирали малко по-нататък на улицата, пред магазина за цветя на Льоклерк. „Няма смисъл да отивате твърде рано — беше им казал още шерифът. — Изчакайте, докато на паркинга се съберат поне десетина коли. Пък може хората просто да прочетат табелката и тихо и кротко да се приберат вкъщи.“
Това, естествено, не се случва, както очакваше (и тайно се надяваше) Големия Джим Рени. А появата на полицаите — особено на такива млади и неопитни служители като „извънредните сътрудници“ — вместо да успокои хората, има точно обратния ефект. Роуз е първата, която се обръща разгорещено към тях. Тя показва на Фреди дългия си списък с належащи покупки, след което посочва към витрината, където по-голямата част от необходимите ѝ провизии са наредени по рафтовете.
Отначало Фреди се държи любезно, понеже съзнава, че хората (още не са много, но скоро и това ще стане) го наблюдават, ала не е лесно да запазиш самообладание, когато тази устата женица не спира да ти говори. Нима не разбира, че той само изпълнява нарежданията на висшестоящите?
— Кой според теб храни този град, Фред? — пита Роуз. Ансън слага ръка на рамото ѝ, но тя се отърсва рязко и я отхвърля. Знае, че Фреди вижда гняв на мястото на тревогата ѝ, ала не може да спре. — Да не мислиш, че ще ни спуснат цял камион с провизии с парашут от небето?
— Госпожо…
— О, я стига! Кога точно станах „госпожо“? От двайсет години четири или пет пъти седмично си поръчваш палачинки с боровинково сладко и ония огромни парчета бекон и винаги си ми казвал „Роузи“! Утре обаче няма да има палачинки, освен ако по някакъв чудодеен начин не се снабдя с брашно, мазнина за сладкиши, сироп и… — Тя внезапно замлъква. — Най-накрая! Малко разум! Благодаря ти, боже!