Джак Кейл отваря една от двойните врати. Мел и Франк са заели позиция пред нея и между двамата има точно толкова пространство, колкото да се промъкне управителят. Нетърпеливите клиенти — които вече са над двайсетина, въпреки че според табелката с работното време има още една минута до девет, когато „Фуд Сити“ обикновено отваря — се втурват напред. Миг по-късно обаче застиват шокирани, защото Джак избира един ключ от връзката на колана си и отново заключва. Чуват се тежки въздишки. Въздишки на недоволство.
— Защо, по дяволите, го направи? — негодува остро Бил Уикър. — Жена ми ме изпрати да купя яйца!
— Обърнете се към градските съветници и шериф Рандолф — отговаря Джак. Косата му сгърчи във всички посоки. Той поглежда мрачно Франк Делесепс и отправя още по-мрачен поглед към Мел Сиърлс, който се опитва — твърде неуспешно — да потисне усмивката си, а може би и прословутото си „нях-нях-нях“. — Аз лично ще го направя. Но за момента ми е дошло до гуша. Приключих.
И той запристъпва между хората с наведена глава. Лицето му изглежда по-алено от когато и да било. Погледът му е вперен в земята и Лиза Джеймисън, която пристига току-що с велосипеда си (всичко, което фигурира в списъка ѝ, ще се събере в кутията за мляко на задната броня; нуждите ѝ са скромни, даже спартански), трябва да завие рязко, за да не го блъсне.
Картър, Джорджия и Фреди са се наредили пред голямата витрина от шлифовано стъкло — там, където обикновено Джак нареждаше ръчните колички и пакетите с торове. Пръстите на Картър са бинтовани, а ризата му се издува от още по-дебела превръзка. Ръката на Фреди почива върху ръкохватката на пистолета му, докато слуша нападките на Роуз Туичъл, и на Картър му се иска да ѝ зашлеви един. Пръстите не го болят, за разлика от рамото му. Малкото сборище от кандидат-купувачи постепенно нараства и все повече коли спират на паркинга пред супермаркета.
Ала преди полицай Тибодо да успее да огледа тълпата, Олдън Динсмор навлиза в личното му пространство. Възрастният мъж изглежда изпит и изнурен и сякаш е изгубил поне пет-шест килограма след кончината на сина си. Носи черна траурна лента на лявата си ръка и не изглежда на себе си.
— Трябва да вляза, синко. Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — Олдън не уточнява точно какви. Може да има предвид всички консервирани стоки. А може и мисълта му да е отлетяла другаде — към празното легло на горния етаж, което завинаги ще си остане празно, към плаката на „Фуу Файтърс“, на който никой вече няма да се наслаждава, или към самолетния макет на бюрото, който никога няма да бъде завършен.
— Съжалявам, господин Димсдейл — казва Картър. — Не можете да влезете.
— Динсмор — поправя го Олдън с отнесен глас и пристъпва към двойните врати. Те са заключени и няма начин да влезе, ала въпреки това Тибодо го избутва назад. За първи път изпитва някакво съчувствие към учителите, които го наказваха да остава след часовете в гимназията; било гадничко да не се съобразяват с авторитета ти.
Също така е горещо и рамото го наболява, въпреки двете таблетки перкосет, които майка му му даде. Двайсет и четири градуса по Целзий в девет сутринта е нещо рядко срещано за октомври, а бледосиният цвят на небето казва, че по пладне ще е още по-топло, да не говорим каква жега ще настъпи в три следобед…
Олдън залита върху Джина Буфалино и двамата щяха да се строполят на земята, ако Петра Сиърлс (за която не може да се каже, че е в леката категория) не ги подпира. Олдън не изглежда ядосан; на лицето му е изписано единствено недоумение.
— Жена ми ме изпрати да взема едни консерви… — обяснява той на Петра.
Хората започват да мърморят. Мърморенето им все още не се е превърнало в ропот… поне засега. Дошли са за някои основни продукти и продуктите са си там, ала вратата е заключена. А ето че сега възрастен мъж е изблъскан от младеж, който е бил изключен от гимназията и до миналата седмица е работил като автомонтьор.
Джина поглежда към Картър, Мел и Франк Делесепс и очите ѝ се разширяват.
— Това са типовете, които са я изнасилили! — казва тя на приятелката си Хариет, без да понижава глас. — Тези типове са изнасилили Сами Буши!
Усмивката изчезва от лицето на Мел; желанието за нова порция „нях-нях-нях“ също го напуска.
— Я млъквай — изсъсква ѝ той.
В този момент пристигат Рики и Рандал Килиън с пикап шевролет „Кениън“. Сам Вердро е недалече зад тях; идва пеша, понеже книжката му бе отнета завинаги още през 2007 година.